Вэл Макдермид - Разплата

В последния възможен момент отби във входната алея към заведението и паркира. Взе лаптопа и влезе вътре. Ресторантът беше учудващо оживен — наоколо имаше предимно тийнейджъри, все още на такава възраст, че явно не биха могли да убедят и най-късогледия барман да им сервира алкохол. Отчаяната им нужда да се почувстват „готини“ ги беше пропъдила от домовете им, където неизбежното съботно забавление беше предаването „Мач на деня“, и ги бе довела тук, под ярките светлини на „Макдоналдс“, които не прикриваха милостиво ничии недостатъци. Седяха отпуснато наоколо, пред чаши с млечни шейкове и кока–кола, момчетата с бейзболни шапки, нахлупени на всички страни освен на онази, която се считаше за общоприета, момичетата демонстративно разголени. Ванс, който се имаше за познавач, когато ставаше дума за млади момичета, почувства леко отвращение. Нямаше слабост към момичета, лишени от чувство за собствено достойнство. Нима у момиче, готово и без това да се предостави за ползване, би останало нещо за прекършване?

Ванс си взе кафе и намери маса за двама в един далечен ъгъл. Масата беше близо до тоалетната, но пък тук имаше възможност да седне така, че никой да не може да следи онова, което правеше. Пренебрегвайки кафето, той включи лаптопа и се зае да проверява сайта, от който можеше да следи излъчването от камерите. Около къщата на Тони Хил не се случваше нищо особено, само алеята към нея беше преградена и бяха поставени знаци, на които пишеше „Опасност!“ и „Не преминавай!“. Можа да разбере причината, когато погледна какво показваха останалите камери. Къщата беше изтърбушена. Нямаше покрив, нямаше прозорци, бяха останали само полуразрушените стени.

Третата картина породи у него желанието да обсипе с ругатни екрана. Но той знаеше кога се налага да съхрани спокойствие. Последното, което му трябваше, бе да привлече нечие внимание. Тийнейджърите бяха пословично съсредоточени върху собствената си личност, но дори само един проницателен наблюдател можеше да създаде безброй проблеми. И все пак гледката на спасената от пожара конюшня го изпълваше с ярост. Докато наблюдаваше, на екрана се появи и самата Бетси, съпроводена от въоръжен полицай. Два кокер шпаньола я следваха по петите. Тя сочеше различни части от сравнително добре съхранената сграда и двамата явно разговаряха оживено. Кучката очевидно изобщо не страдаше. Искаше да я види на колене, как ридае и скубе косите си, разкъсвана от мъчителна скръб. Може би следващия път трябваше да се заеме с кучетата. Да им пререже гърлата и да ги остави на леглата на Мики и Бетси. Това щеше да им покаже кой държи юздите. А може би щеше да е най-добре просто да убие Бетси.

Пое си дълбоко дъх и кликна отново, свързвайки се с последната група камери. Отляво надясно екраните показваха първо входната алея и фасадата на самостоятелна каменна къща с подчертано северна архитектура. Къщата не беше много голяма — вероятно с три приемни помещения и три спални, но изглеждаше солидна и добре поддържана. Във входната алея, край отделно построен гараж, беше паркиран двуместен мерцедес.

На следващия екран се виждаше модерно обзаведена кухня, чийто стерилен вид подсказваше, че се ползва само за подгряване на готова храна, купена от веригите „Уейтроуз“ или „Маркс енд Спенсър“. Лампите в горната част на стенните шкафове бяха запалени и хвърляха студена светлина върху плотовете от светло дърво. Отвъд кухнята в мрака се белееше металната конструкция на зимна градина.

На третия екран камерата с широкоъгълен обектив от типа „рибешко око“ очевидно бе монтирана в един от ъглите на стълбищната площадка между двата етажа. Оттук се виждаше горната площадка и вратата към една от спалните на горния етаж, както и антрето долу с входната врата с прозорец от цветно стъкло, осветен отзад от светлините на улицата.

На четвъртия екран се виждаше гостна, която изглеждаше до голяма степен необитаема. Нямаше разхвърляни вещи, не се забелязваха книги или списания, само в една ниша имаше етажерка, на която бяха подредени дискове. Дълъг, удобен диван, голям почти колкото легло и отрупан с възглавници, бе поставен в средата на помещението. Пред него, върху красива, резбована дървена масичка, бяха подредени три дистанционни управления, бутилка и една чаша, пълна до половината с червено вино. В другия край на масичката стоеше отворена чанта за книжа. На отсрещната стена се виждаше камина с богато украсена рамка във викториански стил. Но над полицата на камината, обикновено отрупана с всевъзможни украшения, тук се виждаше само екранът на огромен плазмен телевизор, който запълваше цялата предна стена на комина. Самата стая приличаше най-вече на малък частен киносалон, предназначен за тъжни, самотни прожекции за един зрител. Докато той гледаше, в стаята влезе жена, облечена в свободна домашна дреха. Златистокестенявата й коса, подстригана до раменете, беше прибрана зад ушите. Образът не беше достатъчно ясен, за да се виждат подробности, но Ванс забеляза с учудване, че жената нито изглеждаше, нито се движеше като човек, прехвърлил шейсетте. Тя взе две от дистанционните управления, разположи се на дивана, свила крака под себе си, и започна да намества възглавниците така, че да й бъде най-удобно. Екранът на телевизора просветна. Под този ъгъл нямаше как Ванс да разбере какво гледа, но по всичко личеше, че каквото и да бе то, поглъщаше изцяло вниманието й.