Вэл Макдермид - Разплата

— Какво направи тогава баща й?

Жената хвърли угарката на тротоара и я стъпка.

— Направи това, което му беше казано. Разкара се. А сега ми се иска и ти да направиш същото — тя размаха пръсти към Сам така, както се пропъжда досадно насекомо. — Хайде, пречиш ми на бизнеса.

Преди да й обърне гръб, Сам видя как жената тръгна към платното на улицата, залитайки леко на безумно високите си токчета. Онова, което беше научил, нямаше да им помогне особено. Но поне потвърждаваше оформящата се версия. А когато подготвяха версия, за да я представят на обвинението, това понякога беше най-необходимо.

Нещо в начина, по който синята светлина отваряше пред нея пролука в натоварения трафик, изпълваше Карол с дълбоко удовлетворение. Коли и микробуси се шмугваха встрани като хлебарки, когато я забележеха. Най-много я забавляваха онези, които пренебрегваха всякакви ограничения на скоростта, докато най-сетне я забележеха в огледалото за обратно виждане. Тогава натискаха спирачките и намаляваха, преминавайки средната лента с невинно изражение, сякаш искаха да кажат: „Кой, аз ли, шефе?“ Когато ги подминаваше секунди по-късно, шофьорите на тези коли се взираха упорито напред, демонстрирайки явно фалшиво неведение.

Понякога хората наистина не я забелязваха, заслушани в музика или в коментара на някой футболен мач по радиото. Тогава Карол се залепваше зад тях и натискаше с все сила клаксона. Един-двама направо подскочиха на седалките. После извиваха рязко волана и тя прелиташе край тях, толкова близо, че почти ги чуваше как ругаят.

Усещането, че най-сетне е взела нещата в свои ръце, я въодушевяваше. Имаше чувството, че е изминала цяла вечност от момента, когато застана пред труповете на Майкъл и Луси в старата селска къща, цяло море от време, което бе възпирало движенията й подобно на някаква гъста, лепкава маса и й бе пречило да върви напред. А тя искаше да продължи напред, да погребе зад себе си ужаса. Но не би могла дори да започне да върши това, докато Джако Ванс беше на свобода. На свобода той представляваше оскърбление към чувството й за справедливост.

Карол не искаше смъртта му. Съзнаваше, че много хора на нейно място не биха се задоволили с нещо по-малко. Но тя не беше привърженик на смъртната присъда, или на личното отмъщение, което водеше до нови и нови трупове. По някакъв странен начин двамата с Ванс бяха единодушни в едно отношение. Тя искаше той да живее, за да понася последиците от онова, което бе сторил. Искаше да се събужда всеки нов ден с мисълта, че занапред ще вижда небето единствено през решетките на своята килия.

Искаше освен това той да знае кой го е върнал зад решетките. Искаше той да я мрази все повече и повече с всеки изминал ден.

Ванс не помнеше кога за последен път беше виждал Халифакс. Вероятно по време на снимките за хитовото му предаване, „Визитите на Ванс“. Знаеше, че трябва да е идвал тук и преди, защото си спомняше великолепните пейзажи край пътя, виещ се между хълмовете, сред които се гушеше като в чаша градът. Тази вечер чашата долу, в ниското, беше пълна с блестящи и примигващи светлинки. Той предполагаше, че след индустриалната революция в Халифакс е било същински ад — с всички тези фабрики за производство на вълнени платове, бълващи дим, сажди и облаци въглищен прах, изпълвали въздуха с мръсни, отровни изпарения, които са си оставали блокирани тук, в прегръдката на хълмовете. Можеше да предположи как работниците са копнеели да излязат на открито из високо разположените долини и в обширната пустош, за да подишат чист въздух, да се почувстват като човешки същества, а не само като болтчета в една огромна машина.

Колата се движеше по завоите на високопланинския път надолу към долината, а той се озърташе, търсейки подходящо място за спиране. Трябваше да се отбие някъде, където имаше безжичен интернет, за да може да провери дали мишената му е там, където той очакваше да я открие. Беше късно за кафе-сладкарници, ако изобщо в Халифакс съществуваха подобни елегантни заведения. Интернет кафе не му вършеше работа — там всеки можеше да надникне над рамото му и да си зададе въпроса защо ли зяпа кадри от камера, показваща някаква жена в дневната на дома й, след като въпросната жена очевидно беше надхвърлила възрастта, на която би могла да подхранва нечии сексуални фантазии.

След един завой той видя златните дъги от логото на „Макдоналдс“. Спомни си как Тери му беше казал, че ако не може да намери нищо по-подходящо, винаги може да разчита на „Макдоналдс“. „Кафе, кльопачка, интернет — има всичко“. Ванс се потърси отвратено при тази мисъл. Дори когато се преструваше на „народен човек“, не беше стигал дотам, че да яде от храната, предлагана в „Макдоналдс“. Но може би този път се налагаше да направи изключение. Сигурно щеше да намери някое спокойно ъгълче, където да изпие едно кафе и да влезе в интернет.