Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

Мич не говореше много, но Дени усещаше напрежението му. Мащабът на цялата тази работа започваше сериозно да притиска този иначе огромен мъж. Не, по-скоро огромно хлапе.

— Извинете, господин полицай? Заловиха ли извършителя? — попита Дени едно от ченгетата до загражденията около периметъра просто за да се надуе пред Мич.

— Следете вестниците и телевизията, сър — отговори ченгето. — Честно казано, и аз не знам.

Дени се обърна към Мич и тихичко му прошепна:

— Чу ли това? Сър. Явно квартала си го бива.

Мич извърна поглед встрани и започна да се чеше по брадичката, за да прикрие задоволството си.

Ченгето тъкмо се канеше да включи радиостанцията си, когато Дени отново се обади:

— Извинете, дали не ви се намира излишна цигарка? — попита той и размаха синята си запалка. На хората винаги им е приятно да видят бездомник със собствена запалка, а полицаят не правеше изключение, защото веднага извади от патрулната кола пакет „Камел Лайтс“.

— Една е достатъчна — каза Дени и кимна към Мич, който стърчеше над рамото му. — Ще си я поделим.

Ченгето извади две цигари от пакета.

— В кое подразделение си служил?

Дени сведе поглед към избелялото си камуфлажно яке.

— Трета бригадна тактическа група, Четвърта пехотна дивизия. Най-добрите отвъд океана.

— Най-добрите след нас — каза Мич. — Аз бях в сухопътните войски на Ню Джърси, в покрайнините на Балад, Ирак.

Всъщност Мич никога не бе носил униформа, но Дени го бе подковал достатъчно и той умело играеше ролята си. Хората обичаха ветерани. Това винаги им помагаше.

Дени взе цигарите от ченгето, кимна в знак на благодарност и подаде едната на Мич.

— Носи се мълва, че този човек може да е от нашите, като се има предвид начинът, по който стреля — рече той.

Полицаят сви рамене и кимна към моравата пред къщата.

— В този квартал мълвата не се носи бързо. Трябва да попитате някой репортер. Аз просто наглеждам тълпата.

— Аха, ами добре… — Дени запали своята цигара, издуха дима и се усмихна. — Няма да ви се пречкаме повече. Бог да ви благослови, господин полицай, и благодарности за това, което правите.

Петъкът след убийството на Длоухи бе от онези свежи пролетни дни, в които вятърът носи дъх на лято, макар че все още е рано да захвърлиш зимното си яке.

Кайл закопча сакото си, свърна по „Мисисипи авеню“ и продължи на север, сливайки се с околния пейзаж, така да се каже. Перуката, гримът и контактните му лещи вършеха идеална работа, макар да изглеждаха обикновени до комичност. Откакто направи пластичната операция на лицето си, смяташе всичко това за задължително ежедневно условие, за необходимо зло.

По същата логика този западнал квартал не спадаше към местата, които той би избрал да прекара един прекрасен пролетен следобед. Тук бялата либерална вина на Америка се чувстваше като у дома си, ала не чак толкова, че някой да направи нещо по въпроса.

Но точно в този момент Кайл не даваше и пет пари за този проблем.

Вървеше по улицата съвсем бавно, за да пристигне пред Югоизточния общински културен център малко преди четири и половина. Говореше се, че днес раздавали безплатни билети за „Магьосниците“, заедно с последната възпитателна кампания за децата — „Просто кажи не“.

Бяха дошли дори някои от най-необузданите момчета, а неколцина от тях изтичаха навън през двойната стъклена врата точно когато Кайл се появи пред ниската тухлена сграда.

Погледът му се спря върху едно конкретно момче в тълпата. То заобиколи стълбите пред входа, прескочи една ниска стена и спря, за да хвърли опаковка от шоколад, после продължи нагоре по улицата.

Кайл го последва — достатъчно близо, за да не изпусне момчето от поглед, и достатъчно далеч от ушите на другите, преди да предприеме каквото и да било.

Пресечка и половина по-късно момчето внезапно спря и рязко се обърна. Все още дъвчеше шоколада и заговори с пълна уста:

— Човече, защо вървиш подире ми, мамка му?

Беше просто едно хлапе, но в кафявите му очи нямаше и капчица страх. Изражението на лицето му по нищо не се различаваше от това на всеки начинаещ гангстер, който изкарваше хляба си по тези окаяни улици.

Момчето повдигна долния край на въздългата си бяла блуза и показа черната кожена дръжка на нож, който сигурно стигаше чак до средата на кльощавия му крак.

— Имаш ли нещо да ми кажеш, отворко? — попита той.

Кайл се усмихна одобрително.

— Бронсън, нали? Или предпочиташ да те наричам Пук-Пук?