Майкл Коннелли - Боговете на вината

Поклатих глава.

— Нищо. Просто ще го направя. Ти ми помогна и аз ще ти помогна. Ще те държа настрана от това.

Това беше предложение, което не знаех дали мога да изпълня. Но страхът й ме накара да го направя. И ужасът, който изпита тя, когато осъзна, че не е надбягала миналото си. Това ми повлия, защото го разбирах.

Отново се почука, след това Валенцуела повика Робъртс по име.

Ърл се върна на шпионката.

— Имам бизнес — прошепна Робъртс. — Клиенти. Те не знаят какво съм правила преди. Ако се разчуе, ще…

Всеки момент щеше да ревне.

— Не се тревожи. Няма да се разчуе.

Не знаех защо й давам тези обещания. Чувствах се уверен, че мога да погася призовката. Но Фългони можеше просто да започне всичко отначало. И нямаше как да контролирам медиите. Засега цялото това нещо оставаше извън радарите им, но в жалбата на Мойя имаше обвинения в произвол на властите и ако новината се излъчеше, щеше да привлече внимание. Не се знаеше дали този интерес ще стигне до периферен играч като Кендъл Робъртс, но ако стигнеше, не можех да го предотвратя.

А трябваше да мисля и за делото на Ла Кос. Не бях сигурен дали мога да използвам Мойя и жалбата му в защитата на клиента ми, но поне бях наясно, че мога да я вмъкна за отклоняване на вниманието, за да размътя водата на обвинението и да накарам съдебните заседатели да се замислят за други възможности.

Ърл се върна във всекидневната и каза:

— Тръгна си.

Погледнах Робъртс и я предупредих:

— Но ще се върне. Или ще седне навън да те чака. Искаш ли да се заема?

Тя помисли за миг, после кимна.

— Да, благодаря.

— Добре.

Поисках телефонния й номер и адреса на студиото по йога и си ги записах. Казах й, че ще й се обадя, когато се отърва от призовката. След това й благодарих и с Ърл си тръгнахме. Тъкмо си вадех телефона, за да се обадя на Валенцуела и да му кажа да се върне, за да приема призовката, но видях, че няма нужда. Той ме чакаше, седнал на капака на линкълна ми, вдигнал лице към слънцето. Заговори, без да променя позата си.

— Наистина ли, Мик? Духовенство? Колко ниско можеш да паднеш?

Разперих ръце като свещеник пред паството си.

— Моят амвон е катедрата в съдебната зала. Проповядвам на дванайсетте апостоли, боговете на вината.

Валенцуела ме изгледа скептично.

— Щом казваш. Пак си е падение и би трябвало да се срамуваш от себе си. Почти толкова ниско е, колкото да ме надбягаш дотук, да се скриеш вътре и да й кажеш да не отваря.

Кимнах. Беше се сетил. Дадох му знак да слезе от капака на колата.

— Е, Вал, госпожа Робъртс вече е моя клиентка и съм упълномощен да приема призовката на Фългони от нейно име.

Той се плъзна на земята и задра капака със синджирчето, с което портфейлът в задния му джоб беше вързан за колана му.

— О, боже! Надявам се, че не съм ти олющил боята, отче.

— Просто ми дай призовката.

Той извади навития на руло лист от задния си джоб и го тупна в протегнатата ми длан.

— Добре. Спестих си висенето цял ден.

След това посочи над рамото ми към къщата. Обърнах се и видях Кендъл — гледаше през прозореца на всекидневната. Махнах й, за да й кажа, че всичко е наред, и тя дръпна пердето.

Обърнах се пак към Валенцуела. Той бе извадил телефона си и ме снимаше с призовката.

— Няма нужда — казах.

— С човек като теб започвам да си мисля, че има.

— Как мина предаването на призовката на Джеймс Марко? Или ти се направи на интересен?

— Няма да ти кажа нищо повече, Мик. А онова, дето го каза — че ще ме наемеш да ти разнасям призовките — беше лъжа, нали?

Свих рамене. Валенцуела вече ми беше свършил работа и знаех, че не бива да горя този мост. Но не можех да се примиря с това, че ми одра колата.

— Не точно — казах. — Макар че си имам детектив на пълно работно време.

— До скоро, Мик.

Той тръгна по тротоара, а аз се загледах след него.

— Да, до скоро, Вал.

Седнах на задната седалка и казах на Ърл да кара към бул. „Вентура“ и Студио Сити. Исках да зърна бизнеса на Кендъл Робъртс. Нямаше друга причина освен любопитството ми. Исках да видя какво е изградила и какво брани.

— Добре се справи, Ърл — казах. — Спаси ме.

Той ме погледна в огледалото:

— Имам някои умения.

— Знам.

Извадих телефона си и се обадих на Лорна да видя какво става. След последното ми позвъняване не се бе случило нищо ново. Казах й за събранието, което свиквах на следващата сутрин, и тя отвърна, че Сиско вече й е казал. Дадох й указания да се погрижи да има достатъчно кафе и понички за петима.