Майкл Коннелли - Боговете на вината

— Нищо няма да ти стане, ако опиташ.

— Мога да тръгна за Пасадина веднага. После пак ще се върна към архива на Глория.

— Не, Пасадина ще почака. Искам да отидеш в центъра. Все още ли искаш да ме заместиш по случая с Диърдри Рамзи?

— Абсолютно!

Тя направо подскочи от другата страна на линията.

— Не се превъзбуждай — посъветвах я веднага. — Както ти казах и сутринта, случаят е заплетен. Трябва само да помолиш съдията за още малко време и търпение. Кажи му, че случаят е СПЗ и сме близо до това да убедим Диърдри, че е в неин интерес да приеме предложението и да приключи с това. И трябва да убедиш и прокурор Шели Албърт да не се отказва от споразумението още две седмици. Това е, само още две седмици. Ще се справиш ли?

Предложението към Рамзи беше да се признае виновна в помагачество и да свидетелства срещу приятеля си и съучастника му в грабежа. В замяна щеше да получи от три до пет години. За добро поведение, а и като й се приспадне вече прекараното време в ареста, щеше да излезе след година.

— Мога да го направя — каза Дженифър. — Но вероятно ще пропусна частта със сифилиса, ако нямаш нищо против.

— Какво?

— Сифилисът. Каза, че случаят е СПЗ. Сексуално предавани заболявания?

Усмихнах се и погледнах през прозореца. Минавахме през Ханкок Парк. Наоколо имаше само големи къщи, обширни морави и високи живи плетове.

— Дженифър, нямах това предвид. СПЗ е съкращение от времето ми като обществен защитник. Означава „споразумение преди залата“. Тогава, преди двайсет години, така деляхме делата си на купчини — СПЗ и НКП, „споразумение преди залата“ и „направо към процес“. Може би сега го наричат ИПЗ — изслушване преди залата, за да не стават обърквания.

— О, чувствам се неудобно.

— Не толкова, колкото би се почувствала, ако беше казала на съдия Компаниони, че делото има сифилис.

И двамата се засмяхме. Дженифър бе един от най-острите и жадни за знания юридически умове, които бях срещал, но все още трупаше практически опит и учеше рутината и жаргона на занаята. Бях сигурен, че ако продължава все така, скоро ще се превърне в едно от най-големите страшилища за прокуратурата в съдебната зала.

— Още две неща — казах делово. — Опитай да влезеш в стаята преди Шели и седни отляво на съдията.

— Добре — каза тя колебливо. — Защо?

— Заради особеностите на двете мозъчни полукълба. Хората са по-сговорчиви с тези, които им стоят отляво.

— Стига бе!

— Напълно сериозен съм. Когато произнасям заключителна реч пред съдебни заседатели, се изтеглям максимално вдясно. Така че за повечето да съм от лявата им страна.

— Това е откачено.

— Опитай. Ще видиш.

— Невъзможно е да се докаже.

— Казвам ти. Има научни опити и изследвания. Можеш да провериш в Гугъл.

— Нямам време. Какво е другото нещо?

— Ако се почувстваш достатъчно уверена пред съдията, кажи му, че ще приключим много бързо, ако се откажем от съдействието. Ако Диърдри не трябва да свидетелства срещу приятеля си, според мен ще успеем да я убедим. Дори сме съгласни на същите условия за присъдата, но да няма съдействие. И кажи на съдията, че Шели няма нужда от това. Има СРС-та и за тримата. Има и ДНК проба на приятеля на Диърдри от изследванията след предполагаемото изнасилване. Заковала ги е дори без нейните показания. Няма нужда от Диърдри.

— Добре. Ще опитам. Но се надявах, че това ще е първото ми наказателно дело.

— Не го искаш, повярвай ми. Искаш да спечелиш първото си дело. Пък и осемдесет процента от наказателното право е да измислиш как да не стигнеш до процес. А останалата част…

— … е игра на ума. Да, знам това.

— Успех.

— Благодаря, шефе.

— Не ме наричай „шефе“. Ние сме партньори, забрави ли?

— Добре.

Прибрах телефона и започнах да обмислям предстоящия разговор със Стейси Камбъл. Вече минавахме покрай фермерския пазар, бяхме почти стигнали. След малко забелязах, че Ърл непрекъснато ме гледа в огледалото за обратно виждане. Правеше го, когато има да ми казва нещо.

— Какво има, Ърл?

— Мислех си за това, което каза по телефона. За хората, които ти стоят отляво.

— И?

— Ами веднъж, още когато работех на улицата, към мен се приближи един тип с пистолет. Искаше да ми ограби стоката.

— И?

— Ами по онова време някой гърмеше хората и им обираше парите и стоката. Просто ги нацелваше в главата и ги ограбваше. И аз си помислих — това е същият човек и сега ще ме очисти.

— Страшничко. Какво стана?

— Разубедих го. Просто му разказах за дъщеря си, която току-що се е родила, ей такива работи. И му дадох стоката си, а той просто побягна. След това го арестуваха за другите убийства и видях снимката му по телевизията. Той беше. Мъжът, който ме ограби.