Майкл Коннелли - Боговете на вината

— Да. Аз съм човекът с шапката.

Последва нова отметка в записките ми и нова оглушителна тишина. Осъзнах, че Ланкфорд може би се освобождава от демоните си, като разказва това, но досега не бе признал да е извършил нищо, което съставлява престъпление. Продължаваше да ми отправя същия умолителен поглед. Все повече ми се струваше, че в такива моменти двамата постигаме негласно споразумение. Дадох си сметка, че става въпрос за видеото. Той не искаше да го пускам. Искаше сам да разкаже историята като добър свидетел, а не да му навра записа от къщата на Стергос в гърлото, докато го разпитвам.

Бях склонен да приема сделката.

— Защо следяхте Глория Дейтън?

— Беше ми наредено да я намеря и да разбера къде живее.

— От агент Марко ли?

— Да.

— Каза ли ви защо?

— Не. Не веднага.

— Какво ви каза?

Форсайт отново възрази, защото съм искал информация втора ръка. Съдията каза, че ще позволи този въпрос да бъде зададен и аз си спомних какво бе казал Адвоката предната вечер — че преценката на съдията е разтегливо понятие. Без съмнение вече се бях наместил вътре в него.

Казах на Ланкфорд да отговори на въпроса.

— Каза ми само, че трябва да я намери. Че е била доносник, след това е напуснала града за много години и сега се е върнала, а той не можел да я намери, затова си мислел, че сигурно се подвизава под ново име.

— И остави на вас да я намерите, така ли?

— Да.

— Кога се случи това?

— Миналия ноември, в седмицата преди тя да бъде убита.

— Как я намерихте?

— Рико ми даде нейна снимка.

— Кой е Рико?

— Рико е Марко. Това му беше прякорът, защото работеше по случаи с рекет.

— Имате предвид закона РИКО — за противодействие срещу организации, осъществяващи рекет и корупция?

— Да.

— Каква снимка ви даде?

— Прати ми я на мобилния телефон. Беше я снимал вечерта, в която я е направил свой информатор. Стара снимка, отпреди осем или девет години. Арестувал я, но сключил с нея сделка, че няма да я регистрира, ако започне да му донася информация. Снимал я за картотеката си от доносници и още я пазел.

— Снимката още ли е у вас?

— Не, изтрих я.

— Кога?

— След като чух, че е била убита.

След този отговор помълчах за по-силен ефект.

— Използвахте ли снимката, за да я намерите?

— Да. Започнах да търся в сайтовете на местни фирми за момичета на повикване и накрая я намерих под името Жизел. Прическата й бе различна, но беше тя.

— И какво направихте след това?

— Обикновено не се дават подробности за момичетата на повикване. Не можеш просто да им поискаш адреса и телефона. На страницата на Жизел пишеше, че предлага услугата „Хубава жена“ в „Бевърли Уилшър“. Помолих Рико, тоест Марко, да ми наеме стая там под едно от фалшивите му имена.

— Фалшиви имена за работа под прикритие ли имате предвид?

— Да.

— Какво беше името?

— Роналд Уелдън.

Знаех, че това може да се провери чрез Хенсли и архива на хотела, ако се наложи по-късно версията на Ланкфорд да бъде потвърдена. Показанията му изведнъж придадоха на делото съвсем нови измерения.

— Добре, и какво се случи после?

— Марко нае стаята и ми даде ключа. Беше от стая на осмия етаж. Отидох там и когато отворих вратата, пристигна пиколо с количка и тръгна към стаята отсреща.

— Имате предвид, че е изглеждало, че хората там се изнасят?

— Да.

— Какво направихте тогава?

— Влязох в стаята си и започнах да наблюдавам през шпионката. В отсрещната стая имаше двойка, мъж и жена. Пиколото си тръгна с багажа им пръв, а след това излязоха и те. Не затвориха вратата. И аз влязох в стаята им.

— Какво направихте там?

— Първо се огледах. И извадих късмет. В кошчето за боклук намерих няколко плика и по всичко личеше, че в тях е имало поздравителни картички за сватба. Бяха адресирани до Даниъл и Линда или господин и госпожа Прайс. Досетих се, че името на мъжа е Даниъл Прайс. Използвах това име и номера на стаята, за да поръчам Жизел Далинджър същата вечер.

— Защо си направихте този труд?

— Първо, защото знам, че всичко може да бъде проследено. Всичко. Не исках това да се свързва с мен. И второ, работил съм в отдел за борба с пороците, докато бях ченге. Знам какво правят проститутките и сводниците им, за да избегнат полицията. Този, който уреждаше ангажимента на Жизел, щеше да ми звънне в хотела. Така се надяват да потвърдят, че не съм полицай. Можех да го направя и от стаята, която ми бе взел Марко, но видях отворена врата и си помислих, че от другата стая ще стане още по-добре и никой няма да може да го свърже с мен. И с Марко.