Майкл Коннелли - Боговете на вината

Ланкфорд седеше с наведени очи. Позата и поведението му показваха, че не е чул въпроса. Остана неподвижен и не каза нищо няколко секунди. Тишината се проточи толкова дълго, че ми се стори, че съдията всеки миг ще го подкани, но той най-накрая проговори.

— Обикновено делата за убийства се разпределят на ротационен принцип.

Кимнах и започнах да формулирам наум следващия въпрос, когато Ланкфорд добави:

— Но аз лично поисках да работя по този случай.

Млъкнах и изчаках Ланкфорд да каже още нещо, но той не го направи. Въпреки това пълният му отговор ми даде сериозно основание да смятам, че преди малко сме постигнали мълчаливо споразумение.

— Защо поискахте?

— Преди време бях разпределен по дело за убийство на прокурор Бил Форсайт и двамата работихме добре заедно. Поне тази причина изтъкнах.

Гледаше ме право в очите и ми се стори, че в думите му има някакво послание. Гледаше ме почти умолително.

— Да не би да казвате, че сте имали и скрит мотив да поискате да работите по това дело?

— Да, имах.

Почти усетих как Форсайт се стегна на банката до катедрата.

— И какъв беше този мотив?

— Исках да работя по делото, за да мога да го следя отвътре.

— Защо?

— Защото така ми бе наредено.

— Имате предвид от някой висшестоящ?

— Не, нямам това предвид.

— Тогава от кого?

— От Джеймс Марко.

Не мисля, че през хилядите часове, прекарани из съдебните зали, някога съм имал такъв момент на яснота. Но от мига, в който Ланкфорд произнесе името „Джеймс Марко“, разбрах, че ако оживее, клиентът ми ще бъде свободен. Погледнах записките си и се опитах да се овладея, преди да продължа.

И тогава Форсайт бавно се изправи, като че ли инстинктивно усещаше, че трябва да спре това, но не беше сигурен какво да направи. Помоли двамата с него да се приближим към катедрата на съдията и Легоу ни привика при себе си. Когато отидохме там, съдията очевидно съчувстваше на премеждието, в което се бе озовал прокурорът.

— Ваша Чест — каза той, — бих искал да помоля за петнайсет минути почивка, за да мога да поговоря с детектива си.

— Няма да стане, господин Форсайт — отвърна Легоу. — В момента той е на свидетелската банка. Нещо друго?

— Саботират ме, Ваша Чест. Това…

— Кой го прави — господин Холър или детективът ви?

Форсайт замръзна.

— Обратно по местата, господа. Господин Холър, продължете със свидетеля.

Върнах се на катедрата. Форсайт седна и се загледа право пред себе си, опитваше се да събере сили за това, което предстоеше.

— Казахте, че агент Марко ви е наредил да следите случая, така ли е? — попитах Ланкфорд.

— Да — отвърна той.

— Защо?

— Защото искаше да знае всичко за разследването на убийството на Глория Дейтън.

— Той я е познавал?

— Каза ми, че е била негова информаторка преди много време.

Отметнах в записките си едно от нещата, които исках да постигна чрез показанията на Ланкфорд. Погледнах към съдебните заседатели. Всичките дванайсет, както и двете резерви, бяха като приковани. Аз също. Бях предпочел Ланкфорд пред Марко, защото бе по-слабото звено в конспирацията. Той бе видял видеото от къщата на Стергос и знаеше, че е човекът с шапката. Знаеше също, че единственото му спасение е да се опита да премине внимателно през този разпит, без да падне в капана на лъжесвидетелството и без сам да уличи себе си в нещо.

— Да се върнем малко назад — казах. — Запознат сте със записа, направен от охранителните камери в хотел „Бевърли Уилшър“, на който се вижда Глория Дейтън във вечерта, в която е била убита, нали?

Ланкфорд затвори очи и остана дълго така. След това ги отвори.

— Да.

— Говоря за клипа, който бе показан за първи път пред съдебните заседатели вчера.

— Да, знам.

— Кога видяхте този запис за първи път?

— Преди около два месеца. Не си спомням датата.

— Вчера свидетелят Виктор Хенсли, началник на охраната в хотела, каза, че на записа се вижда, че Глория Дейтън е следена в мига, в който напуска хотела. Имате ли мнение по този въпрос?

Форсайт възрази, защото въпросът бил подвеждащ и извън познанията и компетентността на Ланкфорд. Съдията отхвърли възражението му и аз зададох въпроса още веднъж.

— Смятате ли, че Глория Дейтън е следена вечерта, когато е била убита?

— Да — отвърна Ланкфорд.

— И защо?

— Защото аз я следях.

След този отговор последва може би най-оглушителната тишина, която бях чувал в съдебна зала.

— Да не би да казвате, че човекът с шапката на този запис сте вие?