Майкл Коннелли - Боговете на вината

Форсайт стана и възрази. Каза, че преповтарям събития, които вече са изяснени от Уитън, когато обвинението го е разпитало. Съдията се съгласи и ме помоли или да съобщя нови обстоятелства, или да продължавам нататък.

— И така, детектив, както свидетелствахте и по-рано, същата вечер между жертвата и обвиняемия е възникнало спречкване. Прав ли съм?

— Щом така искате да го наречете.

— А вие как бихте го нарекли?

— Имате предвид за случилото се преди да я убие?

Погледнах към съдията и разперих ръце в престорено недоумение.

— Ваша Чест…

— Детектив Уитън — каза съдията, — моля, въздържайте се от такива предварителни присъди. Работа на съдебните заседатели е да решат дали обвиняемият е виновен, или невинен.

— Извинявам се, Ваша Чест — каза Уитън.

Зададох въпроса отново.

— Да. Имали са спречкване.

— И това спречкване е било за пари, нали така?

— Да. Ла Кос е искал дела си от клиента, а Глория Дейтън е казала, че е нямало никакъв клиент и стаята, в която я е пратил, е била празна.

Посочих към пода, за да акцентирам върху момента, който той току-що бе описал.

— С партньора ви разследвахте ли това спречкване, за да установите кой е бил прав и кой крив?

— Ако имате предвид дали сме проверили крие ли жертвата нещо от Ла Кос — да, проверихме. Установихме, че стаята, в която я е пратил Ла Кос, е била незаета и че името, което й е дал Ла Кос, е на гост, който е бил преди в същата стая, но вече е бил напуснал. Когато тя е отишла в хотела, в стаята не е имало никого. Той я е убил, защото криела от него пари, които не е получила.

Помолих съдията да отбележи, че последното изречение на Уитън е безотговорно и предубедено. Тя се съгласи и даде указания на съдебните заседатели да не го взимат предвид. Продължих нататък и нападнах Уитън с нова серия въпроси.

— Проверихте ли дали в „Бевърли Уилшър“ има охранителни камери, детектив Уитън?

— Да, проверихме. Има.

— Прегледахте ли записите от въпросната вечер?

— Да, отидохме при охраната на хотела и прегледахме записите.

— И до какви изводи стигнахте след това, детектив Уитън?

— Че нямат камери на етажите, където са стаите за гостите. Но от записите от фоайето и асансьорите заключихме, че в стаята, в която тя е била пратена, е нямало никого. Дори е попитала на рецепцията и са й казали същото. Може да се види на записите.

— Защо обвинението не представи тези записи на съдебните заседатели, когато беше негов ред да изложи доказателствата си?

Форсайт възрази, че въпросът съдържа мнение и няма връзка с делото. Съдия Легоу се съгласи и прие възражението, но и в този случай въпросът бе по-важен от отговора. Исках съдебните заседатели да поискат да видят тези записи и да разберат разкриват ли нещо за убийството, или не.

Продължих нататък.

— Детектив, как ще обясните разминаването между уредения от Андре ла Кос ангажимент в „Бевърли Уилшър“ и празната стая, която Глория Дейтън намира, когато отива там?

— Няма как да го обясня.

— И това не ви тревожи?

— Разбира се, че ме тревожи, но няма как да обясним всички случайни подробности.

— Добре, кажете ни какво според вас се е случило? Как би могло да се обясни това на пръв поглед объркване от страна на Андре ла Кос.

Форсайт възрази, като каза, че отговорът ще бъде изграден изцяло от предположения. Този път съдията отхвърли възражението му и заяви, че иска да чуе отговора на детектива.

— Наистина не знам — отвърна Уитън.

Проверих бележките си, за да видя дали не съм забравил нещо, и погледнах към масата на защитата да не би Дженифър да ми подскаже нещо. По всичко личеше, че бях изчерпал всички точки. Благодарих на свидетеля и казах на съдията, че нямам повече въпроси.

Форсайт се приближи до катедрата, за да се пробва да превърже раните, които бях нанесъл на тезата на обвинението по време на сутрешното заседание. По-добре да се бе въздържал, защото поне на мен ми се стори, че му пука повече за формата и изказа, отколкото за съдържанието. Той накара Уитън да каже, че в началото на кариерата си е бил полицай под прикритие и е работил срещу наркоразпространението. Като такъв имал няколко доверени източника, които му давали информация. Никой от тях не се свързвал с него през централата на полицията, защото това би било твърде необичайно и рисковано. Всички имали тайни номера, през които да контактуват.

Всичко това беше много добре, но не казваше нищо за убийството на Глория Дейтън и ми вдигаше добре топката, за да атакувам, когато дойде моят ред. Дори не се наложи да си взема записките, когато се доближих до катедрата.