Майкл Коннелли - Боговете на вината

— Да.

Помолих съдията да каже на Ланкфорд да се изправи и Хенсли го идентифицира. Ланкфорд ме погледна с очи хладни и сиви като януарско утро. След като си седна на мястото, се обърнах към съдията и поисках разрешение да се приближа заедно с прокурора. Тя ни махна с ръка да отидем при нея. Много добре знаеше за какво искам да говоря.

— Не ми казвайте, господин Холър. Не сте получили копие от видеото.

— Точно така, Ваша Чест. Свидетелят казва, че обвинението е държало материала два месеца и не е показало и един кадър от него на защитата. Това е директно нарушение на…

— Ваша Чест — намеси се Форсайт. — И аз самият не съм виждал този запис…

— Но детективът ви го е взел от хотела — каза съдията с пълен с неверие глас, от който ми стана ясно, че в този случай ще отсъди в моя полза.

— Ваша Чест — заекна Форсайт, — бих могъл да обясня. Ако искате, разпитайте детектива ми при затворени врати. Сигурен съм, че има обяснение. Най-важното е, че страните са съгласни, че жертвата е посетила хотела часове преди смъртта си. Това не се обсъжда, така че нарушението е минимално. След като няма щети, не е станало нищо страшно. Предлагам да продължим нататък.

Поклатих уморено глава.

— Ваша Чест, няма как да знаем дали няма щета и дали не се е случило нищо страшно, без да видим записа.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Колко време ви трябва, господин Холър?

— Не знам. Сигурно записът не е дълъг. Час?

— Добре. Имате един час. Можете да използвате конферентната зала. Асистентката ми има ключ. Отстъпете, господа.

Докато се връщах към банката си, вдигнах очи към парапета и видях Ланкфорд да се взира в мен.

След като съдията обяви едночасова почивка, взех айпада на Лорна. Тъй като вече бях проучил обстойно видеозаписите от „Бевърли Уилшър“, оплакването ми от нарушението на правилата от страна на обвинението целеше да прикрие собственото ми нарушение — и аз не бях дал видеото на Форсайт. И в двата случая нямах нужда от час, за да ги гледам отново. Вместо това използвах времето, за да видя още веднъж записа от къщата на Стратън Стергос и да измисля стратегия как да го използвам най-добре, за да вкарам в капана Марко и Ланкфорд и да постигна оневиняването на Андре ла Кос. Видеото наистина беше бомбата, на която се бях надявал. Тя чакаше под земята обвинението да мине над нея. Когато я детонирах, корабът на Форсайт щеше потъне.

Планът ми беше да излагам уликите си до последно в петък и да заявя тезата си точно преди да пуснат съдебните заседатели за уикенда. Така те щяха да имат пълни два дни да обмислят нещата, преди да започнат заключителното обсъждане. Това означаваше, че вероятно трябваше да покажа видеото от дома на Стергос в петък сутринта. Дотогава имах достатъчно свидетели за разпит.

В три и двайсет и пет на вратата се почука. Беше приставът на Легоу. На табелката му пишеше Ернандес.

— Време е — каза той.

Когато стигнах до банката си, видях, че дистанционното за видеото и лазерната показалка вече ме очакват там.

Както и клиентът ми. Дадох си сметка, че Андре вече се срива с часове, а не с дни. Беше се влошил дори през часа, който аз бях прекарал в конферентната зала, а той — в съдебния арест.

Стиснах ръката му. Стори ми се тънка като дръжка на метла под ръкава.

— Всичко върви добре, Андре. Дръж се.

— Реши ли дали ще свидетелствам?

Спорехме за това през целия процес. Той искаше да свидетелства и да каже на света, че е невинен. Вярваше — и то не без основание — че виновните си мълчат, а невинните говорят. Дават показания.

Проблемът беше, че макар и да не бе убиец, Андре се занимаваше с незаконен бизнес. Освен това влошеното му физическо състояние нямаше да вдъхне съчувствие у съдебните заседатели. Не исках да свидетелства и според мен нямаше и нужда. Въпреки че по-рано инстинктът ми бе казвал точно обратното, вече бях убеден, че най-големи шансове за оневиняване имаме, ако го държим мълчалив на мястото му.

— Още не — казах. — Надявам се, че невинността ти ще е толкова очевидна, че няма да има значение.

Той кимна. Беше разочарован от отговора ми. През двете седмици от избора на съдебни заседатели беше отслабнал толкова много, че вече си мислех дали да не му купя костюм с по-малък размер. Оставаха ни още четири или пет дни в съдебната зала преди заседателите да започнат обсъждането, но ми се стори, че е редно да го направя.

Написах съобщение в бележника си, откъснах го и го подадох през парапета на Лорна точно когато съдията дойде и седна.