Майкл Коннелли - Боговете на вината

— Детектив Уитън, колко време сте работили под прикритие?

— Две години — през 2000 и 2001.

— А мобилният ви телефон същият ли е като по онова време?

— Не, сега съм в отдел „Убийства“.

— Значи имате нов номер?

— Да.

— Ами ако някой от информаторите ви от 2001-ва реши да се свърже с вас днес, защото има информация, която ви трябва?

— Ще го насоча към тези, които разследват наркотиците.

— Не схващате смисъла на въпроса. Как старите ви източници ще се свържат с вас, след като старият установен метод за контакт вече не съществува?

— Има много различни начини.

— Като да се обадят на полицейската централа и да помолят да ви свържат с тях?

— Не мога да си представя, че някой информатор ще остане такъв, ако му се налага да прави така.

Уитън разбираше какво искам да направя и се заинати да се прави, че не схваща. Но това нямаше значение. Бях сигурен, че и съдебните заседатели разбират. След толкова години Глория Дейтън не бе имала никакъв друг начин да се свърже с агент Марко, освен да се обади на централата на Агенцията за борба с наркотиците.

Отказах се и седнах. Уитън бе освободен и аз призовах следващия си свидетел — Виктор Хенсли.

Хенсли беше „троянски кон“. Беше шести в първоначалния списък, който бях предал преди началото на процеса. Както изискваше съдебният протокол, срещу всяко име имаше кратко описание кой е човекът и какво се очаква от показанията му. Това се прави, за да помогне на отсрещната страна да прецени колко внимание и време да му отдели, за да противодейства и да се подготви. Само че като включих Хенсли в списъка, аз не исках обвинението да знае истинските ми намерения, които бяха да го използвам, за да представя записите от охранителните камери в „Бевърли Уилшър“ като улики на защитата. Затова го представих просто като подкрепящ свидетел. Надявах се, че Форсайт и детективът му Ланкфорд ще приемат, че Хенсли просто ще потвърди, че никой не е наемал стаята, посетена от Глория Дейтън във вечерта на убийството й.

Сиско се обади по телефона, за да провери какво става, и Хенсли му каза, че по време на процеса само Ланкфорд е наминал за малко в хотела, а на Форсайт дори не му е виждал очите. Всичко това бе в моя полза. Докато Хенсли заемаше мястото си, стиснал елегантна кожена папка със записките си, си дадох сметка, че не само имам шанс да продължа инерцията, създадена сутринта с разпита на Уитън, но и да я увелича.

Хенсли наближаваше шейсетте и приличаше на ченге. След като се закле, набързо го представих като бивш детектив от участъка в Бевърли Хилс, вече пенсиониран и работещ като охрана в „Бевърли Уилшър“. След това го попитах дали с колегите му са направили собствено разследване на ролята на хотела в последните часове от живота на Глория Дейтън.

— Да, направихме — отвърна той. — След като разбрахме, че хотелът е замесен в цялата случка, проверихме какво се е случило.

— А вие самият участвахте ли в това разследване?

— Да. Аз го ръководех.

После преведох Хенсли през серия от въпроси и отговори, които очертаха сътрудничеството му с полицията и потвърдиха, че Глория Дейтън е била в хотела в онази вечер и е почукала на вратата на една от стаите. Която и според неговите показания се оказала празна, без регистриран в нея гост.

Троянският ми кон вече беше в крепостта и аз се залових за работа.

— От самото начало обвиняемият твърди пред полицията, че от „Бевърли Уилшър“ му се е обадил клиент и му е заявил, че е в тази същата стая. Това възможно ли е?

— Не, не е възможно в тази стая да е бил отседнал наш гост.

— Но дали някой не се е вмъкнал в нея и не се е обадил по телефона?

— Би могло да се е случило всичко. Трябва да е бил някой, който е имал ключ.

— С магнитна карта ли се отваря вратата?

— Да.

— Проверихте ли дали предната вечер в тази стая е бил отседнал някой?

— Да, проверихме и се оказа, че е така. Става въпрос за нощта на събота срещу неделя. В хотела имаше сватба и булката и младоженецът са отседнали в стаята същата вечер.

— Кога е крайният час за освобождаване на стаята?

— По обед. Но помолиха да напуснат по-късно, тъй като имаха вечерен полет за Хаваите. И тъй като бяха младоженци, с радост се съгласихме. Според нашите регистри са си тръгнали в четири и двайсет и пет следобед. Това установи нашето разследване.

— Значи стаята е била заета до около четири и петнайсет, след това никой не я е наемал за неделя вечер?

— Точно така. Заради късното напускане на предишните клиенти тя не се е предлагала, тъй като камериерките не са имали време да я приготвят.