Scott Pratt - Несправедливост за всички

Каролайн отива при него, обвива ръце около дебелия му врат и го притиска силно.

— Ти спаси живота му — изхлипва тя. — Спаси живота на Джак!

Моментът, в който Кейти Дийн реши, че Господ я е изоставил, бе в неделя следобед през август, 1992 година.

Беше краят на лятото в Мичиган. Кейти, заедно с майка си, братята и сестра си, се бе върнала у дома от методистката църква в Каско. Седемнайсетгодишният Кърк беше най-големият й брат, следваше Кири, на шестнайсет, и накрая Кейти, която щеше да навърши тринайсет след два месеца. Коди беше „бебето“ в семейството, едва на десет години. Всички седяха около масата в трапезарията и чакаха майка им да донесе пърженото пиле от кухнята.

Свежото ухание на езерото нахлуваше през отворените прозорци и се смесваше със съблазнителния аромат на пилето и подправеното с чесън картофено пюре. След обяда Кейти и Кири планираха да си приготвят кошница с термос ледена вода, крем против слънце и списания и да отидат на дюните край езерото, където щяха да прекарат следобеда в печене и весели разговори за момчетата от семейство Нелсън, които живееха близо до тях. Това Щеше да е последното им посещение на дюните това лято. Училището започваше на следващия ден.

Ричард Дийн, бащата на Кейти, седеше отпуснато в Другия край на масата, вторачен в чаша уиски. Беше слаб и блед, с гъста тъмна коса. Изглеждаше разстроен, но това бе обичайно. Струваше им се, че вечно е разстроен.

Ричард Дийн бе дистанциран и отчужден, сякаш не бе част от света, където живееха всички останали. Никога не целуваше Кейти, не я прегръщаше, никога не й казваше, че я обича. Беше като бомба, която щеше да избухне всеки момент. Майката на Кейти бе обяснила на децата, че баща им е пострадал във войната във Виетнам. Бил ранен и пленен от виетконгските войници близо до границата с Камбоджа през 70-а и прекарал четири години в затвор в Ханой.

Бащата на Кейти не работеше, но тя знаеше, че семейството им живее с парите, които правителството му изплащаше всеки месец. Майка й не можеше да работи, защото трябваше да си стои у дома и да се грижи за него. Той непрекъснато се наливаше с уиски, палеше цигарите една от друга и понякога се заключваше в стаята си и не излизаше цяла седмица. От време на време Кейти го чуваше да крещи посред нощ.

Баща й ги бе взел от църковния паркинг по обед. Той самият не ходеше на църква, но караше семейството дотам и ги вземаше всяка неделя точно в дванайсет и петнайсет. Когато баща й пристигна на паркинга по-рано, майка й говореше с Джейкъб Олсън на стъпалата пред църквата. Кейти не мислеше, че в това има нещо необичайно — господин Олсън беше свестен човек, но веднага щом майка й се качи в колата, баща й избухна. Нарече я „курва“ и „бял боклук“. Крещеше като луд, а вените на врата му бяха изпъкнали толкова силно, сякаш щяха да изскочат от кожата. Когато семейството се прибра у дома, баща й веднага отвори бутилка уиски. Напълни висока чаша и седна на масата, докато Кейти, майка й и Кири готвеха в кухнята, а момчетата подреждаха масата. Всички минаваха внимателно покрай баща им. Не знаеха кога точно щеше да нападне, също като гърмяща змия, свита в тревата.

Кейти още беше облечена в роклята на цветя, ушита от майка й, която бе купила плата от магазин за дрехи втора ръка в Саут Хейвън. Това бе любимата лятна рокля на Кейти, лека и пъстра. Тя гледаше надолу към подгъва й и се опитваше да си представи как розовите карамфили оживяват, когато майка й влезе в трапезарията с подноса с пилето.

— Заповядайте — каза майка й с пресилена усмивка и остави подноса на масата.

От пилето се вдигаше пара и през нея Кейти видя лицето на баща си. Той вече преполовяваше третата си чаша уиски. Очите му се бяха зачервили, а клепачите му започваха да се притварят.

— Пиле — промърмори той над чашата си. — Проклетото пържено пиле е единственото, което ядем.

Майка й се опита да остане любезна.

— Мислех, че обичаш пържено пиле — каза тя. — А и ще съм ти благодарна, ако не използваш такъв език пред децата.

— Децата — изсумтя баща й. — Вероятно и бездруго не са мои.

— Ричард! — изкрещя майка й.

Тя рядко повишаваше глас и Кейти потръпна.

— Как смееш!

Баща й вдигна очи и се завъртя бавно към майка й.

— Как смея ли? — попита той. — Как смея? Ти как смееш, кучко! Откога чукаш Олсън, а?

— Престани, татко — обади се Кърк, седнал вляво от Кейти.

Кърк беше рус и синеок като Кейти и майка й. Висок, слаб и жилав, но леко несръчен като повечето тийнейджъри.