Scott Pratt - Несправедливост за всички

Проправям си път натам през смълчаната тълпа. Треньорите на Джак го настаняват на пейката за резервни играчи. Единият притиска бяла хавлия към лицето му. Веднага забелязвам, че хавлията се пропива с червени петна. Треньорите отстъпват назад, когато се доближавам.

— Направиха го нарочно — казва главният треньор, трийсетгодишен тип на име Бил Диксън. — Досега дори не се опитаха да ударят някой друг.

Навеждам се над Джак и внимателно свалям хавлията от лицето му. Главата му е облегната назад, устата му е отворена и той седи, вторачен нагоре. Мястото около очите му е подуто, а над носа му има дълбока зловеща резка, която кърви. От носа му също тече кръв.

Поставям хавлията обратно върху раната.

— Джак, чуваш ли ме?

— Да.

— Кой съм аз?

— Татко.

— Знаеш ли къде си?

— На игрището в училище.

— Какъв е резултатът от мача?

— Три на три в края на седми ининг.

— Някой повика ли линейка? — обръщам се към треньор Диксън.

— На път са, но винаги имат нужда от петнайсет-двайсет минути да стигнат дотук.

Усещам, че до мен стои някой и се обръщам. Рей, Каролайн и Тони.

— Добре ли е? — пита Рей.

— Мисълта му е ясна.

— Дай да видя.

Отново свалям хавлията. Каролайн ахва, а аз съм обзет от гняв. Как можаха да направят такова нещо? Защо го направиха? Та това е само бейзболен мач, за бога! Джак бе удрян безброй пъти в миналото, но никога в лицето. Треньор Диксън е прав — питчърът им се владееше отлично, докато Джак не застана на базата. Наистина го удариха нарочно.

Нежно връщам хавлията на мястото й и поглеждам Рей. Сериозно се замислям дали да не грабна една бухалка и да отида при треньора на „Джеферсън“.

— Не бива да чакаме линейката — казва ми Рей. — Трябва да го заведем в болницата веднага.

— Защо?

— Зениците му са с различен размер. И е ужасно подут. Виждал съм това и преди, Джо. Джак може да има вътрешен кръвоизлив.

Рей беше фелдшер във флотата в продължение на осем години и знае какво говори. В същия миг Джак се навежда напред и повръща.

— Трябва да тръгваме — казва Рей. — Веднага!

Каролайн и Тони се втурват към колите, а Рей и аз повдигаме Джак внимателно. Треньор Диксън държи хавлията на лицето на Джак, опитвайки се да спре кръвта. Точно преди да стигнем до паркинга, синът ми губи съзнание, а аз съм обзет от такъв див ужас, че едва не припадам до него.

Той идва в съзнание, когато го настаняваме на задната седалка, но по време на пътуването до болницата припада още няколко пъти. Повтаря, че главата му ще експлодира. Звъня в спешното отделение от мобилния и когато пристигаме, те вече ни чакат отвън. Незабавно отвеждат Джак в отделението за травми, а след десет минути го отнасят в операционната. Един от лекарите идва да поговори с нас набързо. Съобщава ни, че Джак има остър епидурален хематом. Простичко казано, мозъкът на сина ми кърви. Неврохирург ще отвори черепа му, за да даде възможност на кръвта да се оттече, да облекчи напрежението и да оправи пораженията.

Чакаме три часа в агония. Чакалнята е пълна с треньорите на Джак и съпругите им, съотборниците му и техните родители, плюс десетки приятели от училище, които бяха гледали мача или бяха чули за случилото се. Всички замълчават уплашено, когато хирургът, сериозен тъмнокос мъж на средна възраст, поканва Каролайн и мен да влезем в страничната стая. Дъщеря ми Лили, една година по-малка от Джак, която също присъстваше на мача и видя как бе ударен брат й, ме хваща за ръка и идва с нас.

— Казаха ми, че не сте изчакали линейката — казва лекарят, когато вратата се затвори зад нас. — Чия беше идеята?

— Защо? — питам. — Грешка ли беше?

— При други обстоятелства можеше и да е грешка. Но този път е правилното решение. Ако синът ви беше кървил още десет или петнайсет минути, мисля, че нямаше да успеем да го спасим.

— Значи той е добре?

— Стабилизиран е. Нараняването е сериозно, но слава богу реагирахме навреме. Ще остане в реанимацията още ден-два. Ще има страхотно главоболие, но ще контролираме болката с лекарства. Няколко месеца ще се наложи да си почива и да го кара спокойно, но после ще е като нов.

— Кога можем да го видим?

— Ще се събуди след около половин час. Ще е сънлив и изтощен, но можете да поговорите няколко минути.

Благодарим на лекаря и Каролайн, Лили и аз се прегръщаме безмълвно. Каролайн и Лили плачат, но аз изпитвам такова силно облекчение, че сякаш се нося из въздуха. Връщаме се в претъпканата чакалня. Рей и Тони Милър, заедно със сина им Томи, стоят до вратата. Когато групата вижда сълзите на Каролайн, всички се изплашват, че новините са лоши. Рей ме поглежда тревожно и аз му се усмихвам.