Scott Pratt - Несправедливост за всички

Тази вечер се качвам по стълбите към кухнята, след като съм прекарал няколко часа в кабинета си. Рио, немската ми овчарка, се опитва да мине покрай мен и едва не ме събаря. Почти десет часът е и емоциите от последните няколко дни са ме изтощили напълно. Чувам гласове, докато вървя към кухнята, но когато влизам, те заглъхват. Джак, Лили и Каролайн седят около масата.

— Добре, аз съм параноик — казвам. — За какво говорехте?

— За Рей — отговаря Каролайн.

Великолепната й червена коса опада по време на химиотерапията, но вече расте отново и блести на светлината от лампата над масата. Руменината й също се завърна заедно с аурата, която я огражда като ореол. Лечението все още не е приключило, но вече не прилича на осъдена на смърт.

— Мама каза, че си бил в съдебната зала, когато Рей се е самоубил — казва Джак.

Кимам мълчаливо. Не ми се иска да преживявам отново онзи кошмарен момент.

— Значи си видял? Гледаше ли го, когато натисна спусъка?

— Да.

— Какво каза?

Сядам до масата и се вглеждам в тях.

— Говореше със съдия Грийн за това как е съсипал живота му. После Грийн отново го обвини в неуважение и в следващия миг Рей извади пистолета и започна да стреля по съдията.

— Жалко, че е пропуснал — обажда се Лили.

— Лили! — сгълчава я Каролайн, но тонът й е изненадан и развеселен, а не ядосан.

— Наистина го мисля — казва Лили. — Това, което съдия Грийн направи, беше жестоко. Нямаше право.

Радвам се на прекъсването. Не искам да им обяснявам, че аз бях последният човек, с когото Рей говори. Не искам да им разказвам за сбогуването му.

— Рей щеше да влезе в затвора, ако не се беше самоубил — казвам. — И колкото и да ми е неприятно да го призная, може би сега е по-добре. Говори ли с Томи? — обръщам се към Джак.

— Обадих му се пет-шест пъти, изпратих му и няколко съобщения, но не ми отговори. Чудех се дали да отида до тях, но ако не иска да говори с мен по телефона, вероятно няма да иска да го направи и в мое присъствие.

— Кога се връщаш в училище?

— Вдругиден. Трябва да тръгна рано.

— Опитай се да го хванеш по телефона утре, а ако не отговори, иди у тях. Сигурен съм, че в момента има нужда от приятел.

Бъбрим си още известно време и потъвам в разговора щастлив, че мога да общувам с децата си. Те са любима част от живота ми, а сега имам късмет, ако ги видя за трийсетина дни годишно. Възхищавам се на интелекта им, честността и зрелостта, и се гордея с мисълта, че съм участвал в създаването им.

Около единайсет Лили протяга слабите си ръце към тавана и се прозява.

— Изморена съм — казва. — Леглото ме зове.

Тя се надига, целува ме по бузата и излиза. Джак тръгва след нея и ние с Каролайн оставаме сами.

— Нещо те измъчва — казва тя.

— Защо мислиш така?

— Познавам те.

Край на загадките в отношенията ни. Когато бях по-млад, имаше неща, които не й казвах. Оправдавах се с мисълта, че не й трябваше да ги знае, вероятно дори не искаше да ги знае и бе по-добре да не навлиза в най-тъмните ниши на мозъка ми. Но тя събори всички бариери преди години и сега, на четирийсет и три години, се чувствам почти гол в нейно присъствие, сякаш може да види абсолютно всичко. Вярвам, че ме разпитва само за да провери честността ми.

— Непрестанно го виждам пред очите си — признавам.

— Кого? Рей ли?

— Беше невероятно. Случи се светкавично. Мисля, че трябваше да стигна до него по-бързо, но след първия изстрел замръзнах за момент.

— Пак започваш — казва Каролайн. — Обвиняваш се за нещо, което не можеше да промениш.

— Непрестанно виждам как задната част на главата му експлодира.

Сцената със самоубийството на Рей се прибави към дългия списък клипове в подсъзнанието ми. Изгледах я поне сто пъти през последните няколко дни.

Каролайн става и заобикаля масата. Обвива ръце около мен и ме притиска към себе си.

— Мислех си за теб по време на погребението днес — прошепвам. — За рака и за това какво щеше да е, ако ти…

— Шшшт — спира ме тя и притиска пръст до устните ми. — Когато ми поставиха диагнозата, ти казах, че няма да те изоставя.

Докосването й е успокояващо. Затварям очи и целувам ръката й.

— Трябва да почистим раната — казва тя.

— Добре.

След няколко минути седя на ръба на леглото ни, а Каролайн лежи по гръб. Ризата й е метната настрани, а аз съм вторачен в обезобразеното място, където навремето бе гърдата й. Хирургът, който се опита да изгради гърдата отново, трансплантира парче кожа и мазнина, взети от корема й. Каролайн бе в операционната дванайсет часа. Отначало всичко изглеждаше наред, но веднага щом започна радиацията, по кожата се появиха големи открити рани. После парчето кожа започна да се свива.