Джеймс Твайнинг - Монетата

Бяха минали четиридесет минути. Оставаха пет. Достатъчно време, за да се измъкне.

Том пусна яйцето във вътрешния джоб на якето си, задейства дистанционното управление и се издърпа към покрива.

И тогава забеляза малката червена точка в средата на гърдите си. Вцепени се и онемя от ужас. Веднага разбра какво е това. Лазерен мерник.

Червената точка се плъзна по лицето му и за миг проблесна в лявото му око, като го накара да мигне, а после затанцува по устните, раменете и ръката му… накрая спря върху моторчето на лебедката. Стрелецът бе на покрива на сградата на отсрещната страна на канала и си играеше с него.

Разнесе се един-единствен изстрел. Моторчето се пръсна и кабелът се размота. Том полетя към пода на галерията.

Инстинктивно протегна ръка и успя да навие опънатото найлоново въже около лявото си рамо. Вкопчи се в него, като хвана лакътя си с другата си ръка, задъха се от страх и болка. Какво ставаше, по дяволите? Кой беше онзи тип? Как го бяха открили?

Въжето се спусна няколко сантиметра. Разклатена от рязкото дърпане, стрелата вляво започна да се измъква от стената. Въжето увисваше все по-ниско. Том затаи дъх. Пет секунди… Десет.

И после стрелата се измъкна докрай и той полетя към алармената система на пода.

Залата сякаш оживя. Навсякъде блеснаха светлини и го заслепиха. Алармата се активира — свръхзвукова бомба от пронизителни сирени и звънци.

Той скочи и безпомощно протегна ръка към вратата, но пред нея се спусна стоманена преграда и затвори единствения изход. Капандурата се намираше на шест-седем метра над него и беше недостижима.

Том беше в капан.

00:04

Дженифър забеляза червената точка на отсрещния покрив и изведнъж разбра къде е отишъл мъжът, който следеше Том. Беше се свила на покрива на музея — бе се изкатерила по въжето, оставено от Том. Необходими й бяха обаче още няколко секунди, докато осъзнае какво представлява червената точка.

Изстрелът за миг я парализира. Пронизителният звук на алармата в галерията отдолу най-после я накара да се изправи и да се промъкне до капандурата… и сега стоеше над нея, сложила ръце на кръста си, и гледаше Том през дупката в стъклото.

— Забавляваш ли се? — попита го.

— Ти? — изуми се той, но изненадата му премина веднага. — Бързо. Измъкни ме оттук.

— Не мисля.

— Виж какво, не е така, както изглежда.

Дженифър огледа алармата, счупената витрина и маскираната фигура долу. Беше си точно както изглеждаше. Онова, което Корбет я бе предупредил да очаква. Как беше възможно да е толкова глупава и да мисли, че всички, освен нея грешат?

— Нима? — студено се изсмя тя. — Тогава какво е?

Том смъкна скиорската маска. Косата му беше влажна и разрошена, а очите — големи и тъмни.

— Разполагам с деветдесет секунди, преди да дойдат пазачите. — Той обезпокоено посочи стоманената преграда. — После ще ти обясня всичко.

— Не, ще ми обясниш сега. — Тонът й беше твърд и непреклонен. Не знаеше защо иска да го изслуша, а не отиде в полицията, когато видя въжето, спуснато по стената на музея, но търсеше логика в действията му.

— Няма време — замоли се Том.

— Аз имам предостатъчно време.

Той поклати глава, отмести очи, после пак я погледна.

— Яйцето на Фаберже, което откраднах в Ню Йорк, беше за Касий. Знаеш ли кой е той?

Името й беше познато, но Дженифър не си спомняше къде го е чувала. И в следващия миг се сети. Касий беше „героичната“ фигура от сорта на капитан Немо, за когото Корбет бе споменал на срещата с министър Йънг. Престъпният гений, за когото се смяташе, че стои зад координираната поредица от кражби на произведения на изкуството. Тя кимна.

— Добре, значи знаеш срещу какво съм изправен. Поръчката беше за две яйца, но аз отказах да отмъкна второто. Не те излъгах, когато ти казах, че съм решил да сложа край. Но Касий не прие отказа ми и заплаши да убие мен и човека, с когото работя, ако до утре не му занеса яйцето.

Дженифър мълчеше. Можеше ли да му вярва? Пазачите вече бяха активирали стоманената преграда и тя бавно започна да се вдига. Развълнуваните им гласове долетяха през пролуката.

— Защо не ми каза?

— Щеше ли да има значение? Щеше ли да ми позволиш да извърша кражбата?

— Не.

— Тогава какъв избор имах? Да седя със скръстени ръце и да чакам да ме убият?

— Имахме сделка. Трябваше да ми се довериш. Можеше да те предпазя. — Очите й блестяха студено, но вече не беше толкова сигурна. Въпреки всичко искаше да му вярва.