Джеймс Твайнинг - Монетата

Той беше сменил оптическия мерник „Леополд M3A“ 10×42 с прибор за нощно виждане „Литън Акила“. И за да е сигурен, беше монтирал двунога и лазерен мерник под дулото. Беше се подсигурил двойно, както обичаше да казва сержантът във Форт Бенинг.

Единственото му оплакване, освен познатите ограничени възможности на патрона M118, който вбесяваше всички в поделението му, беше дългото действие, предизвикващо проблеми със зареждането, ако патроните не бъдеха изтласкани чак до задната част на магазина. Той допря приклада до рамото си, доближи око до оптичния мерник и дребните проблеми изгубиха значение. Щеше да е необходим само един изстрел.

В съзнанието му нахлуха спомени.

El Angel Negro.

Черният ангел. Така го наричаха местните жители в Колумбия. Не че знаеха кой е, нито дали изобщо е човешко същество. Някои твърдяха, че е призрак, който отнася децата, братята, сестрите и родителите им в гората и повече никой не ги вижда. Обезобразените им трупове бяха откривани след няколко месеца, заровени в плитък гроб или обесени на високите клони на дърветата.

„Защо?“ — питаха го невинните им очи, когато се навеждаше над тях.

— Защото мога — шепнешком отвръщаше той. — Защото така ми казаха.

Точно както му бяха казали и тази нощ. Обичайното телефонно обаждане и отривистият глас, който рязко издаваше заповеди.

— Проследи Кърк. Отблизо. Заеми позиция отсреща. И не пропускай.

23:32

Том остави стъклото настрана, отлепи гумените вакууми и ги пусна в раницата. После се изправи и се приближи до тихо бръмчащия отдушник на климатичната инсталация, монтиран зад капандурата. В основата му се бе събрала локва — влагата от помещението се бе кондензирала и бе капала на пода.

Той коленичи, извади от раницата малка лебедка с дистанционно управление и я закрепи неподвижно, като завърза въже около отдушника за двата края на лебедката. Макар че беше направена да се захранва от двигател на кола, Том я беше приспособил да работи с батерии. Нямаше да издържи дълго, но щеше да е повече от достатъчно за онова, което планираше. Той включи моторчето и размота няколко метра въже. Тънкият стоманен кабел блесна като тел.

Том премести раницата на гърдите си и закачи въжето за седалката, която носеше над черните си дрехи. Металните закопчалки, стеги и халки бяха увити в черен скоч, за да се намали до минимум шумът и блясъкът на отраженията. Накрая си сложи черна скиорска маска. Платът прилепна на лицето му с позната интимност. Беше готов.

Приклекна и се вмъкна през дупката, която беше изрязал в стъклото. Лебедката пое тежестта му и краката му увиснаха в помещението. Той пъхна малко парче твърда гума под кабела, за да не стърже по рамката на прозореца, натисна бутона на дистанционното управление и безшумно се спусна в стаята.

Подът на галерията се намираше на шест-седем метра под него. Помещението не беше голямо. Единствената врата водеше към широк коридор с достъп до другите стаи и главното стълбище. Имаше три камери. Статичната беше насочена към входа, а двете проследяващи бяха поставени в срещуположни ъгли и наблюдаваха стаята.

Белите стени блестяха зловещо на лунната светлина. В сумрака ритмично проблясваха малки червени лампи, които показваха, че трите камери работят.

В галерията бяха изложени картини на художници от различни векове. От Ротко до Рембранд. От Модиляни до Моне. На стената вляво видя рисунката на Дюрер, която планираше да открадне преди пет години.

През отворената врата забеляза слабо зеленикаво сияние. От чертежите на Арчи знаеше, че това е контролното табло за решетката от инфрачервени лъчи, които се активираха, ако нещо докосне пода. Том нямаше намерение да прави подобно нещо. Не възнамеряваше и да се приближава до камерата на входа.

Трябваше обаче да се справи с двете проследяващи камери, чиито стъклени очи методично обхождаха помещението на всеки десет секунди. Бяха поставени под ъгъл, наклонени към ниските части на стените и пода. Безмилостният им поглед беше насочен към скъпите картини, скулптури и шкафове, които охраняваха. Това означаваше, че покриват най-много три метра височина. Следователно, увиснал точно под капандурата в средата на залата, Том беше извън обсега им и щеше да остане невидим за тях, ако се движеше високо и свиеше крака.

Бръкна в раницата и извади малък харпун. Използваха го на спасителни лодки и предимството му беше компактният размер — само седемдесет сантиметра дължина. Под водата улучваше мишена на разстояние три метра, но на сушата и с няколко подобрения, Том беше увеличил далекобойността му на шест. Прецени, че разстоянието от него до стената вляво е не повече от пет метра, и внимателно се прицели на няколко сантиметра над камерата. Знаеше, че ако не улучи, стрелата ще падне с трясък на пода и ще задейства алармата.