Джеймс Твайнинг - Монетата

Том знаеше, че трябва да се промъкне през покрива, но достъпът дотам беше почти толкова труден, колкото през главния вход. Можеше да използва куката със сгъстен въздух, но беше рисковано. За разлика от филмите, нямаше гаранция, че ще се закачи за нещо, а той определено не можеше да си позволи титановата кука да падне с трясък на тротоара от височина четири етажа.

Оставаше му една възможност. Старомодният начин. Трудният начин. Налагаше се да се покатери. Той намести тежката раница на раменете си, отново огледа улицата и започна да се изкачва по дясната страна на сградата, далеч от видеокамерата, монтирана на входа на музея.

За повечето хора фасадата на постройката би представлявала непреодолимо препятствие, но Том знаеше, че е стара и напукана, и рушащата се мазилка му даваше възможност да намери опора за ръцете и краката си.

Придвижваше се спокойно и плавно. Пръстите му търсеха къде да се вкопчат, а краката му го изтласкваха нагоре, като използваха за опора малките грапавини между тухлите. На еднакви разстояния имаше ивици от декоративни бели тухли, леко издадени от стената, и тези тесни первази му позволяваха временно облекчение.

Когато стигна на четири-пет метра от земята, Том се придвижи странично по сградата и стигна до дебела метална водосточна тръба.

На улицата се появи полицейска кола и бавно мина покрай входа на музея. Том се долепи до стената. Тухлите издраскаха лицето му. Левият му крак се заклещи между тръбата и стената. Автомобилът спря за миг, после потегли, зави надясно по моста и пое по друга улица. Том се вкопчи в тръбата и продължи да се катери.

След две минути прехвърли първо дясната си ръка и после десния си крак над парапета и се изтегли на покрива. Остана да лежи няколко секунди, дишаше задъхано. Устата му беше пресъхнала. Над главата му блещукаха звездите — ярки скъпоценни камъни, разпръснати върху черна кадифена възглавница. Том само за миг си позволи да се замисли какво прави. Беше се съпротивлявал усилено, но в края на краищата Арчи вероятно имаше право. Колкото и да искаше да вярва на обещанието на Дженифър за ново начало, нямаше доверие на никой друг, освен на себе си.

Часовникът му изпиука и го накара отново да се съсредоточи.

Движеше се в график.

Той се надигна и извади от раницата дълго черно въже. Завърза го за парапета и го спусна надолу. Тънкият найлонов шнур застина неподвижно в сянката на близкото дърво. Въжето не се виждаше от улицата и му осигуряваше бързо бягство. За всеки случай.

Покривът зад фасадата с фронтона беше равен. Автентичният триъгълен покрив беше махнат през шестдесетте години заради разширяването и модернизирането на галериите отдолу. Тогава бяха монтирани и няколко големи капандури. Том безшумно се приближи до средната, приклекна и се наведе.

На прага на голямата стая под него се появиха двама пазачи и надникнаха вътре. Лъчите на фенерчетата им обходиха помещението. А после, докато излизаха, единият насочи фенерчето си към капандурите. Мощният лъч блесна през стъклото. Том се дръпна и настрои таймера на часовника си. Разполагаше с четиридесет и пет минути, преди да дойдат пак.

Извади от предния джоб на раницата малка резачка — захранваше се с батерия и беше специално модифицирана от него, та звукът на електрическия мотор почти да не се чува. Том отряза голямо квадратно парче стъкло, прибра резачката и извади два кръгли гумени вакуума с алуминиеви дръжки, направени да издържат тежест тридесет и три килограма всеки. Залепи ги на стъклото и натисна черните пластмасови лостчета в центъра на овалните гуми, за да създаде вакуум.

Това беше мигът на истината. Сгрешеше ли, прозорецът щеше да се строши на хиляди парчета. Той дръпна и отрязаната част на стъклото изскърца и се отчупи от рамката.

Беше успял.

23:31

Кайл Фостър беше на покрива на отсрещната сграда. Извади пушката от чантата и започна да я сглобява. За по-забавно го правеше със затворени очи, както го бяха обучавали във Форт Бенинг в Джорджия.

Първо прикачи цевта към приклада, после завинти спусъка и прикрепи предпазителя. След това постави оптическия мерник, а накрая сложи спусъчния механизъм и магазина и освободи предпазителя. Беше готов.

Фостър предпочиташе M24 пред полуавтоматичните механизми на PSG-1 или M21, които разпръскваха гилзи навсякъде. Освен това пушката беше лека и имаше приклад „HS Precision“, направен от сложна смес от кевлар, графит и фибростъкло, споени с епоксидна смола. Празна и без оптическия мерник пушката тежеше пет килограма и половина и улучваше мишената от осемстотин метра. Повече от достатъчно за удара тази нощ.