Джеймс Твайнинг - Монетата

— Искам да огледаме нещата от всички страни.

Министърът на финансите Йънг се наведе над масата и заговори за пръв път, откакто се бяха събрали. Плешивото му теме блестеше като огледало, в късите си дебели пръсти държеше писалка „Монблан“.

— Да видим какво друго са разкрили заедно. Не се знае, може и да им провърви. Ако Кърк се превърне в проблем, ще го извадим от уравнението. Откровено казано, когато всичко свърши, не ме интересува какво ще стане с него. От разказа на Джон останах с убеждението, че е опасен човек и знае опасни тайни. Ако е извършил кражбата във Форт Нокс, ще го арестуваме. Ако не е, сигурен съм, че ще намерите какво да му припишете. И без това има по-малка вероятност историята за „Кентавър“ да се разчуе, ако той е в затвора.

Корбет кимна.

— Трябва да осигурим подкрепления на Браун. Джон, обади се на някой от нашите хора в консулството да отиде в хотела им и да следи и двамата. Боб, искам да си стегнеш багажа и да подготвиш екип. — Йънг го погледна в очите. — Щом момичето ти се нуждае от помощ, хващай самолета. Ние не оставяме хората си на произвола на съдбата.

Хотел „Седемте моста“, Амстердам, Холандия

21:33

Дженифър чу стъпки пред стаята, последва почукване на вратата. Вече се беше стъмнило. Том беше излязъл преди три часа и тя беше използвала времето, за да си почине, да се изкъпе, да избръсне краката и подмишниците си, да изскубе веждите си и да намаже тялото си с тоалетно мляко.

— Влез — извика Дженифър.

— Как си? — попита Том, щом влезе в стаята.

— Добре. А ти?

— Разходих се. — Той си наля чаша леденостудена вода от каната на тоалетката. — Много е горещо.

— В Европа не са ли чували за климатици?

— Чували са, но не вярват в тях.

— Някакви новини?

— Обадих се на един мой приятел, за да проверя дали знае нещо за истанбулската връзка.

— Е, и?

Том влезе в банята и в стаята отекна приглушеният му глас:

— Каза, че не знае нищо.

Излезе, като закопчаваше часовника на китката си, и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — изненада се Дженифър. — Нали току-що се върна?

— Трябва да свърша нещо.

— Какво? — Тя стана и сложи ръка на рамото му.

— Няма да се бавя.

Том понечи да излезе, но Дженифър му препречи пътя.

— Никъде няма да ходиш без мен. Не и като се има предвид всичко, което се случва, и докато не ми кажеш какво си намислил, по дяволите.

— Лично е. Няма нищо общо с теб, нито с монетите.

— Не ме интересува. Няма да ходиш никъде.

— Ще се върна след няколко часа. Не можеш да ме спреш. — Погледът му не трепваше.

Дженифър с нежелание се дръпна от вратата. Какво друго можеше да направи? Да го завърже за стола?

— Не забравяй, че сме сключили сделка — каза, когато Том протегна ръка към дръжката на вратата. — Ако ме прецакаш, и с двама ни е свършено.

Той й се усмихна.

— Не се тревожи. Сделката е важна колкото за теб, толкова и за мен.

21:37

Щом стъпките на Том заглъхнаха, Дженифър бързо облече черен пуловер върху коприненото си бельо, смени обувките с високи токчета с маратонки, грабна ключа за стаята, изтърча надолу по стълбите и излезе на улицата.

Огледа се. Улицата беше тиха и безлюдна. Беше го изпуснала. В края на улицата проблясваше само фар на отдалечаващ се велосипед.

И в следващия момент го видя. Тъмният му силует се очерта за миг на червените тухли, когато на следващата пряка зави кола.

Дженифър се долепи до стената и се запромъква след него. Виждаше главата и раменете му, когато Том минаваше под уличните лампи или покрай синкавото сияние на нечий телевизор. Проследи го по моста, покрай назъбените тухлени стени на красивата „Ваах“, или Сградата с кантара, на площад „Нюмаркет“ и танцуващите светлини на ресторантите на открито наоколо, докато непогрешимият блясък на витрините не потвърди накъде се е отправил. Към Вален, квартала с червените фенери.

След стотина метра Том се наведе, сякаш за да завърже връзките на обувките си, и после се втурна в една странична уличка. Дженифър хукна след него. Знаеше, че ако го изгуби в лабиринта от преки, няма да го намери отново. Сърцето й се разтуптя. Съзнанието й вреше и кипеше от въпроси. Къде отиваше Том? Защо сега? И защо не й бе казал нищо?

Приближи се до уличката, забави крачка, допря гръб до стената и надникна зад ъгъла.

След около метър и половина уличката се разширяваше в малък площад. В отсрещния край имаше друга алея, водеща към улица, успоредна на онази, на която стоеше Дженифър. В лявата страна на площада имаше три еднакви витрини, фенерите им осветяваха калдъръма в тъмночервено. Срещу тях се извисяваше тъмна бетонна стена. Избледнелите олющени остатъци на абстрактните фрески по нея бяха посветени на отдавна забравен световен ден за борбата срещу СПИН. В мрака наоколо не се виждаше нищо друго.