Джеймс Твайнинг - Монетата

Изражението му показа, че за пръв път не знае какво да каже.

— За мен вече няма такова нещо като „просто една целувка“. Затова престани да ми го напомняш.

— Добре.

Дженифър не беше убедена защо му го каза, вероятно за да го предупреди да стои настрана от нея или може би, за да обясни защо бе реагирала така разпалено. Но едно беше сигурно — почувства се много по-добре.

Централна гара, Амстердам, Холандия

17:32

Телефонът звънеше хипнотично в ухото на Том. Пластмасовата слушалка в ръката му беше влажна от пот. Оттатък улицата един търговец продаваше бонбони: слагаше ги в малки хартиени пликове и ги даваше на децата, които се бяха насъбрали около количката му и крещяха.

Той затвори очи и опря глава на стъклената стена на телефонната будка.

Потокът хора, излизащи от централната гара, се увеличи, когато от някакъв току-що пристигнал влак се изсипаха пътници, после отново изтъня.

Телефонът щракна и Том отвори очи. Както обикновено, от другия край на линията не се чу нищо. Арчи винаги изчакваше човекът, който го търси, да заговори пръв. Такава беше примитивната му система за разпознаване на самоличността.

— Арчи, обажда се Феликс… Том.

— Том, слава богу, че си ти. От снощи се опитвам да се свържа с теб. Къде си отседнал, по дяволите?

Кърк долови паниката в гласа му и не отговори на въпроса, а на свой ред попита:

— Какво се е случило?

— Той ме намери снощи.

— Кой?

— Касий.

— Глупости. Откъде знаеш? Никой не го е виждал — възрази Том, но в тона му прозвуча и надежда. Искаше му се Арчи да се е объркал.

— Не казвам, че го видях, но беше той. Каза ми, че остава само един ден. И ако не изпълниш поръчката, ще намери мен и после теб.

— Мамка му — изсъска Том. Очите му разсеяно се стрелнаха към жената, която ръкомахаше в съседната телефонна будка. Пронизителният й глас вибрираше през стъклото. Изглеждаше разстроена от нещо.

— Все още ли си с онова маце от ФБР?

— Да.

— На какво си играеш?

— Казах ти. Мислят, че съм откраднал нещо от Форт Нокс. Опитвам се да оправя бъркотията.

— Какво по-точно?

— Някакви монети. Скъпи. — Том въздъхна тежко. — Мисля, че се опитват да ги продадат на някого в Истанбул, но не знам на кого.

— Истанбул? Лесна работа.

— Какво искаш да кажеш?

— Утре вечерта Касий ще проведе там нелегален търг. Точно затова му трябват яйцата.

— Иска монетите и яйцата за един и същи удар — прошепна Том.

— Затова постави срока. Както ти казах, говори се, че някаква сделка се е объркала и е загубил много пари. Събира каквото може, дори продава някои от своите неща и търси хора, които му дължат услуги, за да е сигурен, че търгът ще мине добре. Ако не получи достатъчно предмети, ще трябва да се откаже от всичко. А това няма да се отрази добре на името му.

— Къде?

— Много е тайно. Ще се влиза само с покани. Знам само, че ще е утре вечер в Истанбул.

Том затвори очи. Жената в съседната будка плачеше. От очите й капеха сълзи и падаха по нагорещения под.

— Е, ще свършиш ли работата, или не? — отново попита Арчи. Този път тонът му беше по-настойчив.

— Все още мисля.

— Значи отказът ти не е категоричен? — окуражено попита Арчи.

— Беше. Но вече не съм толкова сигурен. — Том пое дълбоко дъх и се облегна на стъклената врата. Жената в съседната будка беше излязла и на мястото влезе слепец: подпря белия си бастун на стената и запрокарва пръсти по буквите от брайловата азбука, гравирани на бутоните. Том помълча няколко секунди и когато отново заговори, гласът му беше замислен и неуверен: — Знаеш ли, снощи, когато се връщах в хотела след срещата с теб, чух Дженифър да говори по телефона с шефа си.

— Какво каза?

— Хванах края на разговора, но в общи линии заяви, че той може да разчита на нея и че тя ще направи всичко възможно да постигне резултат. И че не й пука какво ще стане с мен, след като всичко свърши.

— Видя ли — победоносно каза Арчи. — Казах ти. Не можеш да имаш доверие на тия типове.

— Знам. Но нещо не се връзва.

— Връзва се, и още как. Тя е от тях.

— Не мога да я изоставя ей така и да хукна да изпълня поръчката.

— Защо?

— Поради много причини. Например забравих си часовника в хотела.

— Ще ти купя друг.

— Подарък е от майка ми.

— Тогава отиди и си го вземи. Имаш време.

— А екипировката ми? — Том търсеше оправдания като удавник, който се опитва да задържи главата си над повърхността.

— Всичко е на обичайното място. Изпратих го снощи.