Джеймс Твайнинг - Монетата

— Какво имаш предвид?

— Вгледай се в него. — Том посочи гърба на Щайнер. — Преди да забележи двамата мъже, се е обърнал към задната стена на телефонната будка. Леко се е навел и се е подпрял с лявата си ръка на задната стена. Слушалката е притисната между главата и лявото му рамо. Какво прави?

— Да, виждам. — Тя стана и отиде при него. — Сякаш чете нещо. Или се е подпрял и с дясната ръка… Намерили ли са писалка?

Дженифър отново прелисти доклада за престъплението.

— Ето. Имало е писалка на земята. Ченгетата предполагат, че е паднала от джоба му, докато убийците са го претърсвали.

— Мислиш, че е пишел нещо?

Тя кимна.

— Да, но какво? — Дженифър му направи знак отново да пусне филма, кадър по кадър. — Погледни. Определено не слага нищо в джобовете и портфейла си, преди да се появят убийците. А после го наръгват, претърсват го и изчезват.

— Искаш да кажеш, че ако е записвал нещо и полицаите не са го намерили, може все още да е там? Къде е тази телефонна будка?

— Шегуваш се. Вече е минала една седмица.

— Повярвай ми, амстердамските ченгета не се славят с голяма бързина и резултатност. Имат много работа. Да отидем да видим.

— Сериозно ли говориш? — попита Дженифър и когато той кимна, сви рамене и отстъпи. — Будката е на Принс… Не знам как се произнася.

— Принсенхрахт — каза Том, като погледна досието. — Близо е до хотел „Пулицър“, само на петнадесетина минути оттук.

15:21

Минаха покрай оживените кафенета на открито и карикатуристите, които продаваха творбите си за десет долара на Рембранд плейн. Във въздуха отекваха стари песни на Бийтълс и южноамерикански ритми. Завиха по канала Синхел. На ъгъла стоеше човек статуя, облечен като Тенекиения човек. Тялото му се помръдваше като на робот всеки път, когато минувачите хвърлеха дребни монети в чинийката пред него.

Дженифър четеше на глас имената на улиците, написани на табелки, поставени високо над главите им — кълчеше си езика в борбата с непознатия правопис и произношение. Каналът край тях блещукаше на слънчевата светлина като обсипана с капчици роса паяжина.

Оформеният като полумесец център на Амстердам е построен през седемнадесети век. Първоначално каналите представлявали защита срещу нападения. С нарастването на важността на града като търговско пристанище се увеличавало и значението на мрежата от тесни улици и канали, които се разпростирали ветрилообразно от полумесеца, серия от концентрични кръгове, завършващи с площади, където навремето били градските порти, залоствани нощем. Портите са разрушени отдавна и много канали са запълнени с пръст с появата на автомобилите и поради стремежа градът да стане по-достъпен за трафика. Амстердам обаче си остава неповторим, Северната Венеция, както често го наричат. Четиристотин каменни моста все още пресичат каналите с обща дължина сто километра — изящен скелет от вода, който свързва частите на града.

Том не беше идвал в Амстердам от почти пет години. Разбира се, тогава изпълняваше поръчка. Беше намерил време да запомни разположението на града, както правеше винаги, когато планираше удар в нова обстановка. Улиците, забележителностите, преките маршрути, баровете, ресторантите, ориентирите, особеностите. Тайните. Това беше, за да намали до минимум риска, да свърши работата и да се измъкне невредим. И сега бързо изравяше познанията от архива на паметта си.

Мястото, където беше извършено убийството, беше очевидно. На тротоара беше разпъната голяма найлонова палатка, която покриваше телефонната будка и участък в радиус метър и половина и ги скриваше от любопитни очи. „Каква ирония“ — помисли Том. Смъртта на Щайнер беше заснета с видеокамера, а сцената на убийството беше ревниво пазена. Би трябвало да е обратното.

Около тентата бяха поставени стоманени прегради. На дебелите им решетки бяха закачени бели знаци с надпис „Politie 20 20 Полиция (хол.). — Б.пр. “ с големи сини букви. Полицейската лента се развяваше и плющеше на вятъра като опашка на хвърчило.

Том и Дженифър се приближиха до преградата и огледаха улицата в двете посоки, но изглежда, никой не стоеше на пост. За по-сигурно Том извика, но никой не отговори. Към тях вървяха две момичета с обеци на устните и носа и татуировки на корема. Очевидно спореха за нещо. Докато отминаваха, Том погледна китката си, сякаш чакаше някой, който закъсняваше, и в същия миг осъзна, че е забравил часовника си в хотела. Девойките не забелязаха това и когато гласовете им заглъхнаха, Том кимна на Дженифър. Двамата прескочиха металната преграда и се шмугнаха в палатката.