Джеймс Твайнинг - Монетата

— Какво предлагаш? Да го пуснем да си върви просто ей така?

— Искам да го заведа в Париж, за да се срещне с Ван Симсон. Той познава играта по-добре от всички, както и територията там. Вчера отказа да сключи сделка, но сега ние сме единственото му алиби и няма избор. Съгласи се да помогне, ако вразумим местните ченгета. Логично е да го използваме, докато можем.

— Ще трябва да говоря с Грийн и Йънг. Решението трябва да бъде взето от по-висшестоящи от мен.

— Добре. Но ми разреши да го взема с мен. Ако не излезе нищо, тогава ще мислим какво да правим с него. Но колкото повече време губим, толкова повече изстива следата.

— Намираш се в неизгодно положение, Браун. Знаеш го, нали? Няма начин да си сто процента сигурна, че Кърк не е замесен. Рискът е голям.

— Тогава го поемете, сър.

Той се засмя.

— Знаеш ли какво? Вероятно ще го направя.

Довил, северното крайбрежие на Франция

11:40

Малкият „Чесна Скайлайн“ подскачаше във въздушните течения над Ламанша като камъче, хвърлено по гладката повърхност на езеро. Дженифър беше затворила очи, опитваше се да успокои стомаха си и не бе проронила дума, откакто се качи на борда. Това, изглежда, нямаше значение, защото Том не беше особено приказлив и мълчаливо гледаше през стъклото.

Самолетът кацна на летището в Довил, където ги чакаше тъмнозелено рено „Меган“ с дрехи за Том и нов американски паспорт на името на Уилям Травис. Той намусено кимна с уважение към очевидната експедитивност на Макс.

— Е, каква е присъдата на шефа, Джен? — попита Том, когато завиха по главен път A13 и се отправиха към Париж.

— Дженифър, ако не възразяваш — сряза го тя. Да си говорят на „ти“ беше едно, но „Джен“ предполагаше степен на близост, каквато никога нямаше да съществува между тях. Том изсумтя пренебрежително и се загледа през прозореца. Дженифър печално поклати глава. — Каза, че ще помисли.

— Това ме изпълва с увереност.

Колелата ритмично думкаха по сглобките в настилката като грамофонна игла, приближаваща се до края на плоча. Околността беше равна, осеяна с огромни правоъгълни ниви, обагрени в златисто и бронзово, скоро щяха да ги ожънат.

— Работил си в ЦРУ? — попита Дженифър след малко.

Увеличи скоростта — движеха се по външната лента — и забеляза, че той се вкопчи в дръжката на вратата. Беше настояла тя да шофира. Знаеше, че познатото докосване до педалите и волана ще й помогне да се съвземе след полета.

Том се вторачи напред.

— Да.

— Операция „Кентавър“?

— Да.

— Какво се случи?

— До Париж има два часа път — троснато отвърна той. — Ако не възразяваш, предпочитам да говорим за нещо друго.

— Добре.

Дженифър смени скоростите и изпревари грамаден камион, после настъпи педала на газта и колата се стрелна напред. Усети, че Кърк трепна, и се усмихна. Очевидно не беше свикнал да е пътник, но Дженифър също не обичаше да я возят.

Минаха още десетина минути и дойде ред на Том да наруши мълчанието. Въпросът му издаде мисълта, която се въртеше в главата му.

— Откъде знаеш за „Кентавър“?

— А, сега пък искаш да говорим за това, така ли? — присмя му се Дженифър и той я погледна гневно. — В Ню Йорк от тебе паднала мигла — когато си откраднал яйцето. Получихме съвпадение на ДНК и системата е задействала сигнал за тревога в Агенцията за национална сигурност. Те ни съобщиха за това. Така открихме връзката между теб и кражбата във Форт Нокс.

— Какво друго казаха?

— Не мога да разкрия.

— Разказаха ли ти за мен? И какво се случи?

— Минал си от другата страна.

— Господи! — Кърк започна да се смее. — Проклетият Джон Пайпър.

— Откъде… — изненада се Дженифър.

— Само той би казал подобно нещо. Успял е да изпълзи от ЦРУ и да се вмъкне в Агенцията за национална сигурност значи? Сигурно е ужасен, че историята с „Кентавър“ ще излезе на бял свят и ще го ухапе по задника.

— И ние, и той искаме монетите.

— Нека да ти кажа нещо за Джон Пайпър. Той иска само онова, което е добро за него. Какво още ти наговори за мен?

— Бил си добър агент, който тръгнал по лош път. Най-добрият им агент. Убил си някого.

— Така ли говори сега? — Гласът му стана твърд и той присви очи.

— Истина ли е? — попита Дженифър, като за миг откъсна поглед от пътя.

— Да. — Том бавно кимна. — Но ако не го бях направил, той щеше да ме убие.

— Оригинално. — Тя подсмръкна пренебрежително.

— Така че те решиха да преустановят „Кентавър“.

— Кои са „те“?