Джеймс Твайнинг - Монетата

— Да паркираме там. Ще вървим само няколко минути.

— Добре.

— Вече трябва да се преоблека.

Тя спря и той бързо нахлузи ризата, костюма и обувките, оставени за него в колата. Не се изненада, че са му ги купили по мярка. Не си сложи само вратовръзката.

— Не забравяй, че си само наблюдател — предупреди го през рамо Дженифър, докато го чакаше да се преоблече. — Затова само гледай. Аз ще говоря.

— Хайде. Да приключваме с тази работа.

Тръгнаха по Рю дьо Франк Буржоа — колите бяха паркирани броня до броня, някои дори се бяха качили на тротоара, за да си намерят място — а после завиха наляво по Рю дьо Темпъл. Дженифър вървеше с дълги плавни крачки. Полата й се увиваше около коленете и после отново се развяваше.

Пред тях застрашително се извисиха портите на къщата на Ван Симсон — същинска скала от стъкло, лакиран дъб и месинг. Не беше учудващо, че бяха здраво залостени. Дженифър натисна звънеца и скоро чуха приближаващи се стъпки по чакъла.

— Агент Браун? — попита един едър мъж, който отвори вратичката, вградена в портата отляво. Кожата му беше безцветна, а косата побеляла и оредяла. Очите му не бяха защитени от естествена пигментация и бяха червени и подпухнали. Погледна недоумяващо Том. Едната му ръка беше зад гърба, сякаш беше пъхната в колана — сигурно държеше пистолет.

— Да — отвърна Дженифър и пристъпи напред. — А това е… моят партньор господин Кърк. Идваме при господин Ван Симсон. Мисля, че ни очаква.

— Вас, да. — Мъжът погледна обвинително Том. — Но него — не. — Изведнъж притисна показалеца си до дясното си ухо и бързо кимна. От ухото му се виеше жица, увита в прозрачен найлон: минаваше по тила му и се скриваше в яката на ризата му. — Господин Ван Симсон ще приеме и двама ви — с непогрешим холандски акцент каза той, после бързо огледа улицата, отвори широко портата, за да влязат, и я тресна зад тях. — Моля, вдигнете ръце. — Мъжът претърси Том, после прокара ръце по Дженифър, която очевидно се почувства неудобно. Той обаче явно остана доволен и кимна към къщата.

Докато мълчаливо вървяха по чакъла на вътрешния двор, Том забеляза, че от една стая на горния етаж ги наблюдават други двама мъже. От прозореца се подаваше дулото на пушка. Жълтото бентли на Ван Симсон беше небрежно паркирано в средата на двора. Дълбоките следи от плъзгане в чакъла показваха, че е пристигнало с висока скорост.

— Двете крила са офиси за бизнеса му с недвижими имоти — прошепна Дженифър. — Ван Симсон живее сам в главната сграда, кабинетът му е на последния етаж. Това е отделна постройка в първоначалната сграда, изградена по указания на израелски военни, за да устои на пряк ракетен удар.

Том повдигна вежди, но не каза нищо. Познаваше хора като Ван Симсон и отдавна бе престанал да се учудва на безбройните странни начини, по които хората харчат парите си.

Вратата пред тях забръмча и се отвори автоматично. Влязоха. В сградата беше студено. Сводестият таван се извисяваше на десетина метра над главите им. Стените и широкото старомодно стълбище, което царствено се виеше нагоре, бяха отрупани с колекция от меланхолични картини и портрети. Една от картините привлече вниманието на Том. На нея майка се молеше да пощадят сина й, докато наоколо римски войници безогледно убиваха жени и деца. По улицата се лееше река от кръв.

— Моля, качете се направо горе. — От сенките вляво се появи друг мъж, облечен в черен костюм, и им посочи нещо като врата.

Те тръгнаха към нея и тя се разтвори по средата и разкри асансьор. Нямаше копчета, а само ключалка вляво, но кабината се издигна, без да натискат нищо.

Двамата се спогледаха. Над главите им примигваше червената светлинка на камера, почти невидима в лабораторния блясък на лампите на тавана. Асансьорът спря, като леко се разтресе, и вратата се отвори. Дженифър и Том се озоваха в просторна стая с прозорци на едната стена. Зад голямо бюро седеше Ван Симсон — с разкопчана на врата бяла риза и сини джинси. Беше по меки кафяви кадифени чехли на бос крак. Той стана и каза:

— Здравейте. Аз съм Дарий ван Симсон.

Дженифър стисна ръката му.

— Господин ван Симсон, много любезно от ваша страна, че се съгласихте да се срещнете с нас след толкова кратко предизвестие.

— Съвсем не, съвсем не — великодушно се усмихна той. — А вие трябва да сте Том Кърк, нали? — Ван Симсон му подаде ръка. — Синът на Чарлс.

— Да — изненадано отвърна Том.

— Лицето ви ми се стори познато. Бях голям почитател на баща ви, всъщност редовен клиент. — Ван Симсон посочи с другата си ръка четирите картини на Шагал, окачени между прозорците. — Той ги избра.