Джеймс Твайнинг - Монетата

Кутията обаче беше празна.

Амстердам, Холандия

21 юли — 16:40

Синди и Пит се забавляваха. Лондон беше внушителен, Париж красив, а Амстердам забавен. Кафенетата, момичетата във витрините, каналите. Беше коренно различен от Тълса, Оклахома. По дяволите, портиерът в хотела дори се опита да им продаде марихуана. Двамата се престориха на стъписани, но тайно останаха доволни. Това правеше пътуването им някак по-автентично.

Освен това Амстердам беше специално място за Синди — баба й и дядо й бяха избягали от Холандия през тридесетте години. Предишния ден тя едва издържа на вълнението, когато посетиха дома на Ани Франк.

— Горкото мило момиче — хлипаше Синди в обятията на Пит, гримът се стичаше на криволичещи струйки по лицето й.

Днес беше последният им ден и след като две седмици бяха обикаляли музеи и градове, решиха, че спокойната разходка по каналите е идеалният начин да завършат пътуването, така че облечени в еднакви каубойски якета се качиха на едно корабче да пообиколят града. Екскурзоводката беше симпатична, показваше им забележителностите и те разбраха, че идеята им е била страхотна.

Както обикновено, Синди носеше огромния си пътеводител — подарък от емоционалната й майка. Смяташе, че справочникът е евангелие на всички европейски неща. Вярваше толкова на написаното там, че беше придобила досадния навик да сравнява обясненията на екскурзоводите с текста в пътеводителя и да шепне на Пит, ако те сгрешаха или пропуснеха някой важен според нея факт.

Пит кимаше и издаваше съответните звуци, но я слушаше с половин ухо. Най-важното за него беше да заснеме с видеокамерата колкото е възможно повече от пътуването им. Затова, докато Синди бе забила нос в пътеводителя, той бе долепил око до камерата и снимаше всичко, което видеше.

Дори беше усъвършенствал интересен собствен кинематографски стил — прокарваше камерата нагоре и надолу по сградите или внезапно увеличаваше или смаляваше обхвата, като образът ставаше неясен и нестабилен. Сега, докато минаваха под един мост, Пит се опита да заснеме особено амбициозен кадър и рязко премести обектива от детайла на върха на една къща към панорамен изглед на канала. След това бавно обходи редиците туристи по седалките и екскурзоводката на носа на корабчето. Усмихна се. Тя наистина беше симпатична.

Изведнъж нещо привлече погледа му. Като бивше ченге. Пит усещаше кога нещо не е наред и инстинктивно премести камерата надясно, така че лицето на екскурзоводката да заема само половината екран.

Притесненият човек с бронзов загар и обръсната глава в телефонната будка точно преди следващия мост изглеждаше наистина странно, но двамата мъже в тъмни костюми, които слязоха от черен рейндж роувър и тръгнаха към него, бяха още по-странни. В походката им имаше сдържана енергия, а в държането им — самоувереност като на куче, дърпащо се на каишката в ръката на стопанина си. Двамата сякаш всеки момент щяха да се откъснат и да се развихрят.

Пит насочи камерата към телефонната будка точно когато онзи с обръснатата глава ги видя. Мъжът изпусна слушалката и се огледа — но ги бе забелязал твърде късно и очевидно нямаше къде да избяга.

Гърбовете на мъжете го скриха. Пит снимаше, не смееше да мигне, за да не изпусне нещо. Изведнъж раменете на двамата се разделиха и той видя човека в будката. Беше вдигнал ръка пред устата си и гледаше невярващо. На слънчевата светлина блесна назъбено острие — очерта се на фона на кобалтовото небе само за секунда, после се стрелна надолу и се заби в гърдите на непознатия. Той се строполи на земята.

Пит увеличи образа. Двамата мъже се наведоха над трупа и претърсиха джобовете му. Но точно когато щеше да заснеме лицата им, корабчето мина под някакъв нисък тухлен мост и те се скриха от погледа му. Когато излязоха от другата страна на моста, мъжете и колата бяха изчезнали.

— Мамка му. Видя ли? — прошепна Пит на съпругата си. Устата му беше пресъхнала — и от вълнение, и от страх. Камерата му беше прикована в трупа, паднал в сянката на телефонната будка.

— Да, знам, скъпи — отвърна Синди и поклати неодобрително глава. Големите й обеци весело подскочиха до загорелите й от слънцето бузи. — Там е живял Ван Гог, а тя не спомена нищо!