— Да. — Том кимна. — Представи се страхотно.
Настъпи мълчание.
— Харесваше те.
Кърк се усмихна тъжно.
— И аз я харесвах.
— Хехт не й даде шанс.
— Да. — Том пристъпи от крак на крак и реши да смени темата. — Има ли новини за Дмитрий?
— Бейли ми се обади снощи. Все още няма следи от него. Негодникът е извадил късмет — сигурно е бил навън, когато взривихме мината.
— Има ли оцелели?
— Шестнадесет. И четирима убити. Сигурно са били в тунела при първите взривове.
— А Ренуик и Хехт?
— Все още ги търсят.
— А уранът? Какво ще стане с урана?
— Според Бейли германското и американското правителство „обсъждат“ какво да правят с него.
— Това означава, че разпалено се карат на кого принадлежи — подсмихна се Том. — Някои неща никога не се променят. А Бейли? Всичко наред ли е с него?
— Ще го местят в Ню Йорк. Повишават го.
— Браво на него. А Виджиано?
— Върнали са го в Солт Лейк Сити. Предполагам, че ще приключи кариерата си като регулировчик.
— Ако му провърви — засмя се Том.
— Бейли спомена, че му се обадила Дженифър Браун. Питала за теб. Очевидно е надушила за участието ти в тази история. Мисля, че й е казал друг агент на ФБР.
— Е, и? — хладно попита Кърк, вторачил очи в земята.
— Може би трябва да й се обадиш. Виж какво, знам, че те тормозих, защото тя е федерален агент, но двамата бяхте много добри. Онези неща за баща ти, Ренуик и Виктор…
— Катя. Казваше се Катя — поправи го Том.
— Всички тези неща явно те объркаха. Трябва да заминеш някъде на почивка. Може да отидем заедно. Какво ще загубиш?
— Виждаш ли всичко това, Арчи? — Кърк посочи надгробните плочи около тях. — Това ще загубя. Прекарах твърде много от живота си в гробища. Погребах твърде много хора, които обичах. Не можеш да тъгуваш за нещо, което не си имал.
Коленичи, гребна шепа пръст и я преся през пръстите си. Студът беше смразил влагата и пръстта се посипа по земята като зрънца лед. Кърк се изправи и ядосано хвърли останалата част.
— Да отидем да пийнем по едно.
— Не по едно. По няколко — усмихна се Арчи и хвърли цигарата си. Тя горя няколко секунди, после припламна и угасна.
Някои се смяха, други плакаха. Повечето мълчаха. Спомних си един стих от индуската свещена книга Бхагават Гита, „Аз станах смъртта, разрушителят на световете“.
Робърт Дж. Опенхаймер, след като става свидетел на първата ядрена експлозия на 16 юли 1945 година
Болница „Брудер“, Падерборн, Германия
13-и януари — 15:21
— Кой е той?
Медицинската сестра беше застанала до дебелото стъкло за наблюдение на стаята. Лекарят до нея сви рамене и зашепна в ухото й. Ноздрите му се разшириха, когато се наведе към гладката й шия и вдъхна парфюма й.
— Не искат да кажат. Полицаите го докараха с другия снощи.
— Какво им е? — Тя го погледна с любопитство.
— Този е прострелян в гърдите и не е отворил очи, откакто го докараха. Другият имаше многобройни рани от наръгване с нож.
— Имаше?
— Почина рано сутринта.
Очите й се разшириха.
— Сбили ли са се?
— Така се предполага. Но искаш ли да знаеш нещо наистина странно? Този тук има протеза на ръката. Един от санитарите я издърпал, докато го пренасяли от носилката на леглото. Едва не получил инфаркт.
Медицинската сестра се засмя, после виновно прикри смеха си с ръка на устата.
— Сериозно?
— Да. — Лекарят кимна енергично, радостен, че след три месеца неуспешни опити най-после е привлякъл вниманието й. — А видя ли колко много американци пристигнаха?
— Да.
— Чух, че били от… — Той огледа коридора и продължи: — От ФБР. Не пускат при него никого, без да го проверят?
— Мислиш ли, че е някаква важна клечка? Известна личност?
— Знаеш ли кой мисля, че е? — Лекарят й намигна заговорнически.
— Кой? Тя нетърпеливо се вторачи в него.
— Елвис Пресли. Най-после са го открили тук, в Падерборн. Работел е в железария и е имало престрелка, докато се опитвали да го задържат.
— Голям си шегаджия — изкикоти се тя и игриво го плесна по рамото.
Отново се обърнаха към стъклото, единственото легло, апарата за командно дишане и монитора за следене на сърдечната дейност.
— Искаш ли кафе? — попита лекарят.
— С удоволствие. — Сестрата се усмихна.
Тръгнаха по коридора.
Стаята беше осветена само от редиците техника за наблюдение и поддържане на живота. Екраните сияеха в зелено. Непрекъснато проблясваха предупредителни лампи. Чуваха се и два отличителни звука — съскането на апарата за поддържане на дишането и бавното ритмично пиукане на монитора за сърдечната дейност.
Читать дальше