Джеймс Твайнинг - Черното слънце

— Улучили са я — изръмжа Кърк и ядосано удари с юмрук по земята.

— Жива ли е?

Том я погледна пак. Тя бавно вдигна ръка и отвори уста, но не се чу звук.

— На ръба е. — Покрай главата му прелетя куршум и той се наведе точно навреме, за да избегне следващия. Над тях изригна фойерверк от сняг. — Кой стреля, по дяволите? Как се е измъкнал?

Арчи надникна от другата страна на скалата.

— Хехт. Стреля от дупката.

— Хехт? Мамка му! — Том се прокле, че не го бе завързал. — Какво ще правим сега?

— Уместен въпрос — отбеляза Арчи. Около тях се посипа поредната канонада от куршуми. — Каквото и да предприемем, трябва да действаме бързо, преди Хехт да е разбрал, че нямаме оръжие. Тук сме удобна мишена.

— А четвъртият експлозив?

— Какво?

— Нали каза, че четвъртият експлозив е поставен до входа? Ако го взривим, ще погребем Хехт.

— Къде е детонаторът?

— У Виктор. Тя ми го взе, когато ми даде предавателя.

— Добре. Аз ще отвлека вниманието му, а ти издърпай Виктор на безопасно място и вземи детонатора.

— Няма да стане. Твърде опасно е.

— Не е по-опасно, отколкото да чакаме Хехт да дойде и да ни гръмне. А в това време кръвта на Виктор да изтече.

— Добре — с нежелание се съгласи Том. — Но ти не се показвай.

— Не се тревожи — ухили се Арчи.

И се надигна, скочи и хукна към най-близкото дърво. От входа на мината мигновено се разнесе автоматичен откос. Куршумите засвистяха във въздуха, забиваха се в дърветата, съскаха в снега. В същото време Кърк се претърколи до другата страна на скалата и запълзя към Виктор. Петте секунди, за които стигна до нея, му се сториха цяла вечност.

Стрелбата внезапно спря. Том уплашено надзърна към входа на мината. Хехт го гледаше. Обезобразеното му лице беше разтеглено в злобна усмивка. Автоматът му беше насочен й готов за стрелба. Кърк замръзна, за миг вцепенен от блестящите му очи, но после забеляза, че от тунела зад Хехт изниква тъмен силует. Държеше нож. Ренуик.

С дивашки вик Ренуик се хвърли върху Хехт и заби ножа в гърба му. Германецът изрева от болка, изпусна автомата, хвана се за раната, после вдигна окървавените си ръце към лицето си. Изкрещя гневно, обърна се към Ренуик и бавно тръгна към него. Ренуик го удари с юмрук по рамото, после го изрита в бедрото, но Хехт сякаш не усещаше нищо. Двамата паднаха на земята, претърколиха се към мината и се скриха от поглед.

Том надигна главата на Виктор. Тя му се усмихна немощно. Снегът под нея беше лепкав и тъмен. Куршумът я беше улучил в гърба.

— Дръж се — възкликна Кърк. — Доминик всеки момент ще доведе помощ. Скоро ще те закараме у дома.

— Няма да се върна у дома.

— Разбира се, че ще се върнеш — възрази Том. — Ще се оправиш.

— Няма да се върна. Уредих нещата. Приключих с онзи живот.

— Какво искаш да кажеш?

— Имам пари. Ще се измъкна.

— Браво на теб — каза Том. В очите му напираха сълзи — петното кръв се уголемяваше.

— Нали каза, че никога не е късно. — Тя се усмихна. Кърк мълчеше. В гърлото му заседна буца. Животът я напускаше. — Вземи. — Виктор му даде детонатора.

Том го взе мълчаливо. С последните си сили рускинята неочаквано се надигна, придърпа Том към себе си и го целуна.

— Благодаря. — Виктор въздъхна, плъзна ръка към детонатора, затвори очи и натисна четвъртия бутон.

Този път експлозията беше страховита и мигновена. Входът на мината избухна, във въздуха се разхвърчаха камъни и отломки. Кърк се хвърли на земята, като изви тяло, за да предпази Виктор. Горещината на взрива опари лицето му. Земята под тях се разтресе. Дърветата се разлюляха.

След малко ехото заглъхна. Във въздуха остана само гъст облак прах и пушек, надвиснал като тежка мъгла. Том се закашля и от очите му потекоха сълзи. Чу вик и видя, че на поляната се появи Доминик, следваха я десетина въоръжени австрийски полицаи.

Погледна бледото лице на Виктор. На устните й беше застинала усмивка.

Кръвта в снега около нея беше черна и отразяваше лунната светлина като огледало.

Лазаревските гробища, манастир „Александър Невски“, Санкт Петербург

13-и януари — 15:02

Прясно изкопаната купчина пръст беше заострена и приличаше на тънък черен пръст, стърчащ от белия сняг. От комините на фабриките в далечината се издигаше мръсен сив пушек и безцелно се виеше нагоре, но достигнеше ли светлината на слънцето, изведнъж се превръщаше във великолепен розов облак, извисяващ се към ясното небе.

— В края на краищата тя се оказа свястна, нали? — измърмори Арчи и дръпна от цигарата си.