Стивен Кинг - Другият

Франсин Морис: Привършваме ли, детектив? Знам, че ви е необходима информация, но не забравяйте, че довечера аз ще я слагам да си легне.

Джун Морис: Аз си лягам сама, не съм бебе!

Детектив Андерсън: Добре, почти свършихме. Джун, преди да си тръгнеш, ще поиграем на нещо. Обичаш ли игрите?

Джун Морис: Да, стига да не са скучни.

Детектив Андерсън: Ще сложа на масата шест снимки на шестима различни мъже… ето така… и всички те приличат малко на треньора Тери. Искам да ми кажеш…

Джун Морис: Ето този. Номер четири. Това е тренер Т.

Трой Рамидж отвори едната задна врата на колата. Тери надзърна през рамото му: Марси стоеше в края на паркинга, изглеждаше изумена и много изплашена. Фотографът на „Гласът на Флинт Сити“ се затича към полицейската кола, като снимаше в движение. „Нищо няма да излезе от тия снимки“ — помисли си Тери с известно задоволство и извика на жена си:

— Обади се на Хауи Голд! Кажи му, че съм арестуван! Кажи му…

Йейтс натисна надолу главата му и го вкара в патрулката:

— Сядай! И си дръж ръцете в скута, докато ти закопчавам колана.

Тери се подчини. През предното стъкло се виждаше голямото електронно табло на игрището. Преди две години Марси беше организирала акция за събиране на средства за това табло… Сега… сега изглеждаше като жена от Третия свят, която с ужас наблюдава как селото ѝ гори.

Рамидж се настани зад волана, Ралф Андерсън седна до него и още преди да затвори вратата, колата рязко потегли, гумите изскърцаха. Рамидж зави надясно, после потегли към Тинсли Авеню. Не включи сирената, но синята лампа на таблото се завъртя и засвятка. Тери усети, че в колата мирише на мексиканска храна. Странно какви неща забелязваш, когато денят ти — животът ти — изведнъж се сгромолясва в бездна, за която не си подозирал. Той се приведе напред:

— Ралф, чуй ме.

Ралф, който стискаше ръцете си толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели, промърмори, без да се обръща:

— В участъка ще говориш, колкото си искаш.

— Мамка му, нека си каже — обади се Рамидж. — Ще ни спести малко време.

— Млъкни, Трой — смъмри го Ралф, все така взирайки се през предното стъкло. Две сухожилия на врата му бяха изпъкнали. Приличаха на числото 11.

— Ралф, не знам защо си решил, че съм престъпник, и защо си решил да ме арестуваш пред очите на половината град, обаче много грешиш.

— Така казват всички — подхвърли Том Йейтс, който седеше до него. — Дръж си ръцете в скута, Мейтланд. Да не съм те видял даже носа да си почешеш.

Умът на Тери вече започваше да се избистря — не съвсем, но малко — и той се постара да изпълни нареждането на полицай Йейтс (табелка с името бе закрепена на униформената му риза). Полицаят май само търсеше повод да се нахвърли върху арестувания.

В колата миришеше на енчилада. Вероятно от „Сеньор Джо“. Дъщерите му много обичаха енчилада, все се смееха в ресторанта — по дяволите, цялото семейство се смееше, — и на връщане към дома взаимно се обвиняваха, че са пръднали.

— Чуй ме, Ралф. Моля те.

Ралф въздъхна:

— Добре, слушам.

— Всички слушаме — обади се Рамидж. — Отваряйте си ушите, приятели, отваряйте си ушите.

— Франк Питърсън беше убит във вторник. Вторник следобед. Писаха го във вестниците, казаха го и по новините. Аз бях в Кап Сити във вторник, във вторник вечерта и в сряда — върнах се едва към девет-девет и половина в сряда вечерта. Гавин Фрик, Вари Хулихан и Лукеш Пател — бащата на Байбир — водиха тренировките на момчетата и през двата дни.

За момент в колата настана мълчание, ненарушавано дори от радиото, което беше изключено. За един прекрасен миг Тери повярва — да, повярва, — че сега Ралф ще нареди на едрото ченге зад волана да спре. После ще се обърне към него, Тери, и сконфузено ще промърмори: „Леле, май наистина се издънихме, а?“

Андерсън обаче само подхвърли:

— Охо! Следва желязното алиби.

— Моля? Какво искаш да ка…

— Умен човек си, Тери. Разбрах го още при първата ни среща, когато беше треньор на Дерек в Младежката лига. Щом не си призна веднага — на което се надявах, но всъщност не очаквах, — бях убеден, че ще измислиш някакво алиби. — Най-сетне се обърна и лицето, което Тери видя, беше на непознат. — Убеден съм също, че ще го оборим. Защото знаем, че си бил ти. Знаем го със сигурност.

— Какво правеше в Кап Сити, треньоре? — попита Йейтс и изведнъж гласът на човека, който бе предупредил Тери да не се чеше по носа, прозвуча приятелски, заинтересувано. Тери понечи да обясни, но се отказа. Вече разсъждаваше по-трезво и си даде сметка, че тази кола с изветряващия мирис на енчилада е вражеска територия. Не биваше да говори, докато Хауи Голд не дойдеше в участъка. Двамата щяха да оправят тази каша. Нямаше да им отнеме много време.