Стивен Кинг - Другият

Риц: Не, не. Нищичко. Беше мръсен обаче. Немит кой знае откога. И по гумите имаше кал, сигурно от дъжда. Кучето подуши гумите, после тръгнахме по алея между дърветата. След около четиристотин метра Дейв залая и се шмугна в храстите отдясно. Тогава е надушил онази миризма. Едва не изтръгна каишката от ръката ми. Опитах се да го дръпна назад, но той само подскачаше, риеше с лапи пръстта и продължаваше да лае. Затова го придърпах малко по-близо — каишката е от ония, автоматичните, много са удобни за подобни случаи — и тръгнах след него. Той вече не е малко кутре и не обръща внимание на катериците, ама си помислих, че може да е надушил енот. Щях да го накарам да се върне, ако ще и насила, кучетата трябва да знаят кой командва, но тъкмо тогава видях първите капки кръв върху едно брезово листо, горе-долу на височината на гърдите ми, приблизително на метър и половина над земята. Малко по-нататък зърнах още една капка, после много кръв по храстите. Още беше влажна. Дейв я подуши и пак ме задърпа напред. И… чакайте, да не забравя — тъкмо тогава чух как някъде зад мен се включи двигател. Можеше и да не му обърна внимание, само че беше доста шумен, като че гърнето е пробито. Гърмеше на поразия, нали ме разбирате?

Детектив Андерсън: Да, разбирам.

Риц: Не мога да се закълна, че беше онзи бял бус, а и не се върнах оттам, тъй че не знам дали вече го нямаше, обаче се обзалагам, че беше изчезнал. И знаете ли какво означава това?

Детектив Андерсън: Кажи ми какво мислиш, че означава, Джон.

Риц: Че може да ме е наблюдавал. Убиецът. Стоял е между дърветата и ме е наблюдавал. Тръпки ме побиват само като си го помисля. Сега де. Тогава се бях вторачил в кръвта. И едва удържах Дейв — щеше да ми измъкне ръката от рамото. Почвах здравата да се плаша и не се срамувам да го призная. Не съм някакъв здравеняк и макар че се опитвам да поддържам форма, вече съм прехвърлил шейсетте. Дори и на двайсет не бях голям куражлия и избягвах сбиванията. Само че исках да видя откъде е кръвта. В случай че някой е ранен.

Детектив Андерсън: Много похвално. Според теб кое време беше, когато видя кървава следа?

Риц: Не си погледнах часовника, но трябва да е било към шест и двайсет. Най-много и двайсет и пет. Оставих Дейв да ме води, като го държах изкъсо, за да отмествам клоните, под които да минава, щото крачетата са му къси. Нали знаете какво казват за бигълите — юначета с къси крачета. Лаеше като побъркан. Излязохме на нещо като полянка… как да ви го обясня, едно такова закътано местенце, където влюбените да седнат и да се погушкат. По средата имаше каменна пейка, която беше обляна с кръв. Адски много кръв. Отдолу имаше още. Трупът беше на тревата до нея. Горкото момче! Главата му беше обърната към мен и очите му бяха отворени, а гърлото му… го нямаше. Представляваше червена дупка. Джинсите и слиповете на малкия бяха смъкнати до глезените и видях нещо… сух клон, предполагам… да му стърчи от… нали се досещате.

Детектив Андерсън: Досещам се, но трябва да го кажете за протокола, господин Риц.

Риц: Лежеше по корем и клонът стърчеше от задника му. Също беше окървавен. Клонът. На едно място кората беше обелена и имаше отпечатък от длан. Видях я съвсем ясно. Дейв вече не лаеше, виеше, клетият, и… аз не знам кой би сторил подобно нещо. Сигурно е бил някой умопобъркан. Ще го хванете ли, детектив Андерсън?

Детектив Андерсън: О, да. Ще го заловим.

Паркингът на „Естел Барга“ беше голям, почти колкото онзи на „Крогър“, където Ралф Андерсън и съпругата му пазаруваха всяка събота следобед, а през тази юлска вечер беше препълнен до откат. По много от броните бяха залепени стикери на „Златните дракони“, тук-там задните стъкла бяха нашарени с гръмки лозунги: ЩЕ ВИ РАЗМАЖЕМ; ДРАКОНИТЕ ЩЕ ЛИКВИДИРАТ МЕЧКИТЕ; КАП СИТИ, ИДВАМЕ; ТАЗИ ГОДИНА Е НАШ РЕД. Откъм игрището, където прожекторите бяха включени (макар че нямаше скоро да мръкне), долитаха възторжени викове и ритмично ръкопляскане.

Трой Рамидж, ветеран с двайсетгодишен стаж, шофираше немаркираната служебна кола. Докато обикаляше между претъпканите редици автомобили, промърмори намусено:

— Като дойда тук, все се питам кой е бил тоя Естел Барга, мътните го взели.

Ралф не продума. Мускулите му бяха напрегнати, кожата му пареше, а пулсът му май навлизаше в опасната зона. През годините бе арестувал много злодеи, обаче сега беше различно. Беше ужасно. И лично. Тъкмо това беше най-лошото — че е лично. Не му влизаше в задълженията да участва в ареста, но след поредните бюджетни съкращения в полицията на Флинт Сити само трима детективи бяха на пълно работно време. Джак Хоскинс беше в отпуск, на риболов Бог знае къде — и толкова по-добре. Бетси Ригинс трябваше да е в отпуск по майчинство, но тази вечер щеше да помага на Щатската полиция.