Гиллиан Флинн - Отворени рани

— Камий. Каква приятна изненада. Много приятна изненада — измънка с провлачения си монотонен глас. — Да дойдеш чак до Уинд Гап. Мислех, че си наложила мораториум на всякакви пътувания на юг от Илинойс.

— Наложи се да дойда по работа.

— По работа — усмихна се той.

Това беше най-близкото до въпрос за същността на работата ми, което щях да чуя. Майка ми пак се появи. Сега косата й бе вързана с бледосиня панделка — като порасналата Уенди Дарлинг от филмчето за Питър Пан. Пъхна чаша охладено, изпускащо мехурчета амарето в ръката ми, потупа ме два пъти по рамото и седна до Алън и далеч от мен.

— Онези момиченца, Ан Неш и Натали Кийн — подсказах им. — Събирам материал за тях за вестника.

— О, Камий — прошепна майка ми и извърна очи от мен.

Когато е шокирана, тя има един характерен тик: подръпва миглите си. Понякога се отскубват. Някои особено трудни години, когато бях малка, тя нямаше абсолютно никакви мигли и очите й бяха сълзливо розови, жални като на опитно зайче. През зимата започваха да текат винаги когато се покажеше навън от къщи. Това не се случваше често.

— Такава задача ми възложиха.

— Божичко, каква задача — прошепна майка ми и вдигна пръсти към очите си. Почеса се под едното и пак свали ръце в скута си. — Не мислиш ли, че тези родители преживяват достатъчно трудни моменти и без ти да записваш всички подробности и да ги разтръбяваш пред целия свят? „Уинд Гап убива децата си!“ — това ли искаш да си мислят хората?

— Едно момиченце е убито, а друго е изчезнало. Да, мой дълг е да информирам обществеността.

— Аз познавах тези деца, Камий. Можеш да си представиш колко тежко го преживявам. Мъртви момиченца. Кой би направил такова нещо?

Отпих глътка амарето. По езика ми полепнаха захарни кристалчета. Не бях готова да говоря с майка си. Кожата ми настръхна.

— Няма да стоя дълго. Наистина.

Алън запретна ръкавите на пуловера си и оправи една гънка на панталона си. Участието му в разговора ни обикновено беше под формата на жестове: наместване на яката, кръстосване на краката.

— Няма да понеса да слушам за такива неща — каза майка ми. — За наранени деца. Просто не ми казвай какво правиш, не ми споделяй нищо, което знаеш. Ще се преструвам, че си дошла за лятната ваканция. — Тя поглади с пръст една от сплетените бамбукови пръчки на стола на Алън.

— Как е Ама? — реших да сменя темата.

— Ама ли? — На лицето й се изписа тревога, сякаш изведнъж си е спомнила, че е оставила детето си някъде. — Добре е. Горе спи. Защо питаш?

От топуркането, което чувах от горния етаж — от детската стая през стаята за шиене до прозореца в коридора, откъдето задната веранда се виждаше най-добре — знаех, че Ама със сигурност не спи, но не й се сърдех, че ме отбягва.

— Питам от любезност, мамо. На север също го правим понякога.

Усмихнах се, за да й покажа, че се шегувам, но тя скри лицето си зад чашата. Когато пак го показа, беше зачервено и решително.

— Можеш да стоиш тук колкото искаш, Камий. Но искам да се държиш добре със сестра си. Тези момиченца й бяха съученички.

— Много искам да я опозная по-добре — измънках. — Много съжалявам за загубата й. — Не можах да премълча последните думи, но майка ми не усети горчивата ирония.

— Ще ти дам спалнята до дневната. Бившата ти стая. Има вана. Ще купя пресни плодове и паста за зъби. И пържоли. Ядеш ли пържоли?

Четири часа неспокоен сън, като да лежиш във ваната с уши, наполовина потопени във водата. Сепвах се през около двайсет минути с толкова разтуптяно сърце, че се питах дали не се будя от неговото тупкане. Сънувах, че си стягам багажа за пътуване, а после осъзнавам, че съм взела неподходящите дрехи — пуловери за лятна екскурзия. Сънувах, че съм дала на Къри грешна статия, преди да замина: вместо историята за нещастната Тами Дейвис и нейните четири заключени деца сме пуснали рекламна статия за козметика.

Сънувах, че майка ми реже ябълка на дебели късове месо и ми ги пъха в устата бавно и внимателно, защото умирам.

Малко след пет най-сетне отметнах настрана завивките. Измих името на Ан от ръката си, но без да се усетя, докато съм се обличала, ресала и гримирала, бях написала на негово място името на Натали Кийн. Реших да го оставя там за късмет. Когато излязох, слънцето едва беше изгряло, но дръжката на вратата на колата ми бе нажежена. Лицето ми беше изтръпнало от безсънието и аз отворих широко очи и уста като ужасена актриса във второразреден филм. Отрядът за издирване трябваше да се събере в шест, за да продължи претърсването на гората; исках да взема изявление от Викъри преди началото на работния ден. Реших, че най-добрата тактика е да дебна пред участъка.