Гиллиан Флинн - Отворени рани

Изрече последните думи примирено, сякаш вече е приел мисълта. Отиде до плъзгащата се остъклена врата в единия край на спалнята. Тя водеше до малка тераса. Неш отвори вратата, но остана вътре.

— Може би го е направил някой педал.

— Защо мислите така?

— Защото не я е изнасилил. Всички казват, че е необичайно. Сякаш е някаква утеха. Бих предпочел да я беше изнасилил, след като я е убил.

— Нямаше ли никакви следи от насилие? — попитах, като се надявах, че говоря състрадателно.

— Никакви. Нито синини, нито рани, нито следа от някакъв вид… мъчение. Само я е удушил. И е извадил зъбите й. Това, което казах преди малко, не го мисля — за изнасилването. Беше глупаво. Но разбирате какво имам предвид.

Не отговорих. Оставих диктофона си да работи, да записва дишането ми, дрънкането на ледчетата в чашата на Неш, тупкането на баскетболна топка в съседния двор.

— Тате?

Вратата се открехна и в пролуката се показа красиво русокосо момиченце с плитка до кръста.

— Не сега, милинка.

— Гладна съм.

— Намери си нещо. Във фризера има гофрети. Дай и на Боби да яде.

Момиченцето остана още няколко секунди, свело очи към килима пред себе си, после излезе и тихо затвори вратата. Запитах се къде ли е майка им.

— Вие бяхте ли си вкъщи, когато Ан излезе онзи ден?

Неш наклони глава настрани и изцъка през зъби.

— Не. Тъкмо се прибирах от Хейти. Един час път е. Не съм навредил на дъщеря си.

— Нямах предвид това — излъгах. — Питах се дали сте се видели с дъщеря си онази вечер.

— Видях я сутринта. Не си спомням дали си говорихме нещо. Вероятно не. Четири хлапета сутринта идва малко в повече.

Разклати бучките лед в чашата си. Прокара пръсти под щръкналите си мустаци.

— Досега никой не прави нищо — продължи. — За Викъри случаят е прекалено сложен. Дадоха разследването на някакъв много важен детектив от Канзас Сити. Някакъв младок, нагъл тип. Само си клати краката и чака времето да минава. Искате ли снимка на Ан?

Извади от портфейла си училищна снимка на момиченце с дяволита усмивка. Светлокестенявата му коса бе подрязана неравно малко над нивото на брадичката.

— Жена ми искаше да й сложи ролки вечерта, преди да я снимат за училище. Напук на нея Ан си отряза косата така. Беше калпазанка. Същинско момче. Не мога да си обясня защо отвлякоха точно нея. Ашли винаги е била красавицата на мама и тате. Тя беше тази, по която всички се заглеждаха. — Погледна още веднъж снимката. — Ан сигурно се е борила със зъби и нокти.

Преди да си тръгна, Неш ми даде адреса на приятелката, при която Ан е искала да отиде. Потеглих бавно с колата по разположените под идеални прави ъгли улици. Този западен квартал беше по-новата част на града. Личеше си, защото тревата бе по-яркозелена, разстлана на чимове само преди трийсет лета. Нямаше нищо общо с тъмната, жилава, бодлива растителност пред къщата на майка ми. Онази трева ставаше по-добре за свирене. Можеше да цепнеш листото по дължина, да го стиснеш между палците си и да надуваш, докато устните те засърбят.

На Ан Неш са й били достатъчни пет минути, за да стигне с колелото до къщата на приятелката си. Хайде, може да сложим още десет, ако е решила да мине по по-заобиколен път, да се възползва от първата възможност да повърти повече педалите за това лято. На девет години вече си голям, за да не ти позволяват да караш колело по-далеч от четирите улици, ограждащи карето на къщата ти. Впрочем какво се е случило с колелото?

Минах бавно покрай дома на Емили Стоун. В синкавия сумрак забелязах едно момиченце да претичва покрай един от осветените прозорци. Сигурно родителите на Емили разправяха на приятелите си: „Вече я прегръщаме по-силно вечер.“ Дали тя се питаше къде престъпникът е завлякъл Ан, преди да я убие?.

Не знам за нея, но аз много исках да разбера. Да изтръгнеш двайсет и няколко зъба, колкото и малка, колкото и безжизнена да е жертвата, е трудна работа. Убиецът трябва да го е направил на специално място, безопасно — където да може да спира да си поеме дъх от време на време.

Погледнах пак лицето на Ан. Ръбовете на снимката се бяха завили нагоре, сякаш искаха да я предпазят. Дръзката прическа и усмивката ми напомниха за Натали. Това момиченце също спечели симпатията ми. Прибрах снимката в жабката. После запретнах ръкава си и от вътрешната страна на ръката си със синя химикалка написах пълното име на момиченцето — Ан Мери Неш.

Трябваше да обърна, но се отказах от идеята да използвам за целта нечия алея. Хората в града сигурно бяха подозрителни към непознати коли, маневриращи пред домовете им. Затова завих наляво и продължих по по-заобиколен път към къщата на майка ми. Поколебах се дали да не й се обадя предварително, но три пресечки, преди да стигна, реших да не го правя. Беше късно да я предупреждавам за идването си и би било излишна любезност. Минеш ли границата на щата, вече е безпредметно да се обаждаш и да питаш дали може да се отбиеш.