Клайв Касслер - Черно море

— Доколкото разбрах, отиваме в Лондон, за да оправим крака на Джак и да се сбогуваме с кюлчето — продължи Дърк. — Но за какво ще ходим до Кеймбридж?

— Това е нещо като бонус. Потърсих Сейнт Джулиън Пърлмутър във Вашингтон, за да помогне в проучването на „Кентърбъри”. Ако някой може да разбере дали на борда му е имало злато, това е той. За късмет, оказа се, че Джулиън е на симпозиум по морска история в Кеймбридж.

— Самър — възкликна Далгрен, — никога не съм знаел, че толкова си падаш по златото!

— Не е за златото само по себе си, а просто искам да знам защо е било на борда. И защо руснаците имат претенции към кораба.

— В това отношение документите на Британското адмиралтейство може да помогнат — каза Дърк. — С помощта на Джулиън сигурно ще намерим нещо.

— Самър, имам само един въпрос. — Далгрен свали крака си на пода и седна с изправен гръб. — Как ще свалиш мен и кюлчето от кораба в Берген?

Два часа по-късно „Один“ пристигна във втория по големина град в Норвегия и пристана близо до търговските кейове. Без помощ от Самър Далгрен слезе, куцукайки с патерици, от кораба. Дърк свали саковете и тримата се качиха на чакащото ги такси „Волво“. Когато излязоха от района на пристанището, таксито мина край един седан, спрял край тротоара с работещ двигател. Вътре имаше двама мъже.

Мансфилд сгъна портативния бинокъл и го пъхна в страничния джоб на вратата.

— Това е мишената. Не ги изпускай.

Незабележимият автомобил, нает за случая от руското консулство, се вля в трафика и последва таксито, пускайки няколко коли между тях. Шофьорът беше професионалист, който се криеше зад колите пред тях, но следеше светофарите, така че да не изостанат.

Двата автомобила поеха по крайбрежната улица, после на юг по Е39 в продължение на двайсетина километра до бергенското летище. Движението беше спокойно, когато таксито спря пред терминала „Заминаващи“. Седанът зад тях паркира на безопасно разстояние. Щом американците влязоха в терминала, Мансфилд слезе, за да ги последва. Беше облечен в обикновено зимно яке и носеше модни слънчеви очила, за да отвлича вниманието от неизбръснатото си лице. Застана на опашката за чекиране и огледа списъка със заминаващи полети на таблото.

Когато Дърк, Самър и Далгрен стигнаха до гишето, Мансфилд напусна опашката и отиде на съседното гише, все едно да си вземе багажен стикер. Застанал с гръб към американците, той чу как човекът на гишето провери багажа им и им каза кой е техният изход.

Руснакът се върна на мястото си в опашката и се извърна на другата страна, когато тримата минаха край него на път за изхода. Няколко минути по-късно стигна до гишето и любезно подаде на служителката френския си паспорт.

— Днес за къде ще пътувате, господине?

— Билет за Лондон, моля. Еднопосочен, нямам багаж.

— Появи се на сонара, пеленг два-един-два градуса.

Капитан Владимир Попов кимна на оператора на сонара и стана от мястото си с усмивка.

— Щурман, курс два-един-два градуса. Да се приближим към него.

Попов закрачи насам-натам в тясната бойноинформационна рубка на руската фрегата клас „Кривак“„Ладни“. Слабо осветената рубка на няколко етажа под корабния мостик беше пълна с електроника и оръжейни специалисти, заклещени в индивидуални компютъризирани работни места. Обаче в оформлението нямаше нищо футуристично, защото „Ладни“ беше на повече от трийсет години и електрониката му беше по-стара от операторите, които работеха с нея. Попов се върна на мястото си срещу видеоекрана, който беше едно от малкото нововъведения. Беше осеян със символи, изобразяващи близки до тях кораби и самолети, открити от радара.

— Сонар, какво е разстоянието? — попита той.

— Целта е на приблизително осем хиляди метра, капитане. Скорост четиринайсет възела, дълбочина осемдесет метра.

— Чудесно. Не я изпускай. Вече е наша.

Операторът на сонара продължи да съобщава дистанции, докато фрегатата, която се движеше с двойно по-висока скорост, бързо се приближаваше към подводната цел.

— Капитане, целта зави по курс три-един-пет градуса. Увеличава скоростта.

Преди капитан Попов да успее да отговори, операторът отново докладва:

— Капитане, виждам два непознати плавателни съда да нарушават западната граница на забранената морска зона със скорост девет възела.

— Разбрано — каза Попов. — Щурман, курс три-един-пет градуса.

Операторът на сонара продължи да следи подводната цел. Попов седеше на мястото си с вълнение в очите, докато се приближаваше за смъртоносния удар. Когато се озоваха на по-малко от хиляда метра от целта, той заповяда: