Клайв Касслер - Черно море

Бързите рефлекси на плешивия предотвратиха и двата удара. Когато се обърна към него, той просто я бутна силно. Изгубила сили и извадена от равновесие, тя се стовари върху масата за картите. Успя да се хване за плота и забеляза чифт месингови пергели, които лежаха на нея. Преди да успее да се съвземе, Васко я хвана за гърба на якето и я дръпна рязко към себе си.

Ана се протегна назад и сграбчи пергела, криейки го отстрани на тялото си, когато той я завъртя към себе си.

Хванал я изотзад, Васко плъзна лявата си ръка и я стисна за гърлото, като с другата докопа скалпа и дръпна главата й назад.

— Какво правиш на моя кораб? — Устните му бяха на сантиметри от нейното лице.

Болката надмина страха, защото Ана се опитваше да си поеме дъх. Васко бавно разхлаби хватката, за да й позволи да си поеме въздух.

Тя изчака нервите й да се успокоят, преди да отговори.

— Обогатеният уран от „Кримска звезда“. Знаем че е у вас.

Васко не реагира.

— Била си на борда на кораба на НАВПД?

Ана го изгледа студено.

— Бях на борда на подводницата, която се опитахте да разрушите.

Тя улови проблясване в очите му.

— Бъркаш. Урана го нямаше на борда. Търсихме го, но не можахме да го намерим. — Той издаде брадичката си напред и я лъхна с натрапчивата си воня. — Качвайки се на борда ни, ти си виновна за смъртта на своите двама другари.

Той пусна шията й и я отблъсна от себе си. Грубата му сила я запрати в краката на щурмана.

— Заключи я в някоя празна каюта.

Щурманът я сграбчи с вълча усмивка и я повлече извън мостика. Ана се уплаши да не й се случи най-лошото, но той просто я заведе до една гола каюта и я заключи вътре.

Морякът се върна на мостика и зае мястото си зад щурвала. После погледна Васко.

— Какво ще я правим?

Васко се беше вторачил през прозореца на мостика, а лицето му бе застинало в маска на съсредоточаване.

— Същото, каквото ще направим с нейния мъртъв колега на кърмовата палуба — отговори той, свивайки безразлично рамене. — Ще изчакаме, докато се озовем на петнайсет мили от брега, и ще я изхвърлим във водата.

Имаше усещането, че пада в кладенец, облечен в усмирителна риза.

Светът му изведнъж стана черен и студен. Не можеше да диша, а май не можеше и да мърда. Смъртта го потупа по рамото, но той прогони нежеланото привидение. Петър Ралин още не беше готов да умре.

Разумът му започна да работи, след като се отърси от шока, че го простреляха и падна в корабен кладенец. Направи усилие да раздвижи крайниците си. Усещаше лявата си ръка като оловна, но краката му реагираха. Зарита и загреба с една ръка, за да стигне до бледата светлина, която трепкаше над главата му. Разстоянието бързо се скъсяваше, но той спря.

Светлината идваше от кладенеца на „Бесо“. Не можеше да изплува там, защото щяха да го хванат. Обърна се, но трябваше бързо да изплува. От липсата на кислород дробовете го боляха. Ритна по-силно, но в този момент се блъсна в кила на „Бесо“. Продължи да плува въпреки новата пронизваща болка. Придвижваше се по протежение на корпуса и накрая успя да изплува до него, лягайки във водата.

Зяпайки за въздух колкото може по-тихо, чуваше шумове и движение по палубата, но не и изстрели. Дуков със сигурност беше мъртъв, а Ана? Трябваше да й помогне, но в момента това не беше възможно. Дори и да искаше, нямаше достатъчно сили, за да се качи на борда. Не, трябваше да се опита да извика помощ.

Изчака, докато палубата утихна и пулсът му се успокои, оттласна се от кораба и започна да гребе с една ръка към брега. Светлините на Бургас бяха на по-малко от километър, но със същия успех можеха да са и на хиляда. Само след секунди му се зави свят. Едва имаше сили да напредва срещу слабото течение. Заля го вълна от умора заради кървящата рана на крака. Устоя на подтика да се предаде и потъне, и продължи да плува.

Някакъв жълт предмет привлече вниманието му. Разпозна буй за швартовка. Това беше неговото спасение. Той доплува до металната сфера и се хвана за нейната верига. Стисна я отчаяно и зачака да дойде дружеска вълна, която да го повдигне. Използва инерцията й, за да прехвърли торса си на голямата метална топка, и се простря на нея като удавен плъх.

Вдигна глава и със замъглени очи се вторачи във „Бесо“, закотвен съвсем наблизо, после изгуби съзнание.

Георги Димитров се спря да избърше потта от челото си, докато разглеждаше варненския търговски кей, спирайки очи на „Македония“ в далечната Стоянка. Закръгленият български археолог мина покрай някакви тежки машинарии и струпани стоки, преди да се заклати като патица към изследователския кораб. Под едната си мишница стискаше картина, а в другата носеше износена кожена чанта.