Стив Берри - Офицер и пешка

В огледалото през облака от прах, който вдигахме след нас, видях двамата да изтичват навън. Излязохме на главното шосе и аз завъртях волана наляво, в посока запад; Старк оставаше зад нас. От дясната ни страна изневиделица се появи ван, който забави скорост при алеята за коли. Аз му пресякох пътя и продължих по шосето.

Ванът удари спирачки. Аз дадох газ. Лейл и Си гледаха назад през задното стъкло на пикапа. В огледалото видях как двамата мъже от къщата притичаха до вана и се метнаха вътре.

— Това не е добре — промърморих аз.

— Не. Определено не е — отвърна Лейл.

Ванът бързо набираше скорост след нас. Имахме близо километър преднина, но това не значеше нищо. Проблясващото петно в огледалото ми се увеличаваше непрекъснато, скъсявайки дистанцията помежду ни.

— Правил ли си това преди? — попита Лейл.

— Като дете във фермата на дядо ми.

— Господ да ни е на помощ — поклати глава той.

Карах бързо, цялото ми внимание беше насочено в ръцете ми на волана и краката ми на педалите, погледът ми се местеше между огледалата и пътя напред. Равен и прав като изпънат конец. Къде се бяха скрили тия пътни полицаи точно сега, когато най-много ни трябваха?

— Настигат ни — възкликна Си.

Поне имахме пушка.

Ванът вече се беше залепил за задната ни броня. Дадох още газ, но напразно. Внезапно той се изнесе в лявата лента и се изравни с нас. Казах си, че е безполезно да се надбягвам с него, и отпуснах газта; пикапът изостана назад и с вана си разменихме местата.

— Така ще се получи — каза Лейл.

Ванът се прибра в нашата лента и изведнъж задните му врати се отвориха. Всички едновременно видяхме дулата. Завъртях волана рязко вляво и влязох в насрещната лента. Това ме извади временно от обсега на пистолетите, но ме постави точно на пътя на огромния камион, който се носеше право насреща ми.

Шофьорът на вана също бе видял камиона и намали газта, опитвайки се да ни задържи в насрещната лента. Нямах избор, освен да натисна спирачка и да забавя ход, за да изостанем зад вана, но с това само щях да остана още по-дълго на пътя на камиона.

Всичко зависеше от избора на момента.

Настъпих спирачката, намалих рязко скоростта на пикапа и свърнах надясно в правилната лента точно когато камионът профуча покрай нас с надут клаксон.

— Не беше зле — каза Лейл.

Само че бяхме отново зад вана, изправени пред познатия проблем. Срещу дулата на пистолетите. Задните врати отново се разтвориха. Но този път Лейл беше готов.

Той се надвеси навън през прозореца с пушката в ръце и изстреля два патрона. Ванът се изнесе в другото платно, за да излезе от обсега му. В момента нямаше насрещно движение. От двете страни на двулентовия път се редуваха ниви и дървета.

— Можеш ли да уцелиш някоя гума? — попитах аз.

Стрелката на километража сочеше 120. Ванът лъкатушеше между двете ленти на шосето, докато мъжете вътре вероятно се готвеха да открият огън по нас. Лейл отново се подаде до кръста през прозореца и изстреля още два патрона, но не улучи. На мен взе да ми писва. Дадох газ докрай и когато ванът се изнесе в насрещната лента, успях да се изравня с него, след което завъртях волана наляво, като го блъснах странично. Веднъж. Втори път. И трети път с още по-голяма скорост.

Ванът изхвърча през банкета, прескочи канавката и заора в близката нива, като продължи да се движи с подскачане още известно време по инерция, докато накрая се спря в рохкавата пръст.

Лейл изкрещя нещо неразбираемо.

Ние продължихме да се носим напред по шосето.

Следвайки указанията на Си, излязох на шосе 301 и завих на юг. След петдесетина километра стигнахме до Гейнсвил, където се намираше Щатският университет на Флорида. Лейл и Си не бяха в разговорливо настроение. Тя ме упъти към градската автогара. Паркирах пикала пред сградата и тримата влязохме вътре.

— Тук се разделяме с теб — каза Лейл. — Бяхме намислили друг маршрут, но явно той вече е неприложим.

— Ще ти го кажа още веднъж. Вие двамата сте единствените, които можете да потвърдите, че всичко това се е случило.

Лейл разкопча ципа на пътната чанта, извади папките и ми ги подаде.

— Това вече е твой проблем, новобранец. Не наш. Ние бяхме дотук.

— Ще си тръгнете просто така, все едно нищо не е било?

— По-добре е, отколкото да умрем — каза Си. — Ти представа нямаш за злините, извършени от КОНТРАПРО. Нещата изобщо не се изчерпват с Мартин Лутър Кинг. Том Оливър иска всичко това да бъде погребано и аз нямам нищо против. Вземи си поука от нас и зарежи тази история. Дай тия папки на когото трябва и забрави, че всичко това изобщо се е случило.