Джеймс Роллинс - Ключът

Заслуша се в шепота на вещера на латински, загледан в долепените длани и наведената глава. Молитвата беше позната — Anima Christi, съставена от Игнаций Лойола, основателя на Обществото на Исус. И напълно подходяща, тъй като коленичилият вещер беше йезуитски свещеник от същия орден.

Алонсо си преведе наум края на молитвата: „И в часа на смъртта ми ме призови при Себе си, поведи ме да Те възхвалявам с всичките Ти светци за вечни времена“.

— Амин — каза Алонсо, за да привлече вниманието на обвинения вещер.

Изчака го да се изправи. Макар че свещеникът със сигурност не беше на повече от четирийсет и седемте години на Алонсо, ставите му изпукаха. Дрехата, която му бяха оставили, висеше на раменете му като на закачалка. Лицето му беше изпито и покрито със синини. Тъмничарите бяха обръснали главата му, като бяха порязали кожата на няколко места.

Алонсо изпита мимолетно съжаление към окаяното му състояние, макар да знаеше, че това е Божи човек, обвинен в ереста на магьосничеството. Беше пристигнал в това малко баско село по личното нареждане на главния инквизитор, за да проведе разпита. Бе пътувал цяла седмица през Пиренеите, за да стигне до селцето недалеч от границата с Франция.

Свещеникът изкуцука до железните решетки и ги сграбчи с кокалести пръсти, които трепереха от слабост.

„Кога са го хранили за последен път?“

Думите на йезуита обаче бяха твърди.

— Не съм вещер.

— Точно това ми е наредено да определя, отче Ибара. Прочетох обвиненията срещу теб. В тях се твърди, че практикуваш вещерство и използваш муски и амулети, за да лекуваш болните.

Свещеникът помълча, после каза:

— И аз знам за теб, инквизитор Фриас. За репутацията ти. Бил си един от тримата съдии в процесите в Логроньо преди две лета.

Алонсо едва не трепна от срам и се наложи да извърне поглед, но не можеше толкова лесно да избяга от трептенето на пламъците и вонята на почерняла плът. Тези гледки и миризми му бяха добре познати. По време на процесите в градчето Логроньо той беше раздавал присъди заедно с други двама инквизитори. И сега вината за стореното го гризеше. Това беше най-големият процес срещу магьосници в Испания.

Обвиняването на една-единствена жена — Мария де Симилдегуи — бе разгоряла истински пожар от истерия и паника. Тя беше заявила, че е присъствала на вещерско сборище, и бе посочила с пръст други, които на свой ред бяха наклеветили още хора. Накрая триста души бяха обвинени в сношение с дявола. Много от тях бяха още деца, най-малкото — на четири години. Когато Алонсо пристигна в Логроньо, другите двама инквизитори бяха свели обвинените до трийсет. Онези, които си бяха признали за престъпленията, бяха наказани, но бе проявена милост и пламъците им бяха спестени. За съжаление дванайсетима упорито отказаха да се признаят за виновни и бяха изгорени на кладата.

Сега смъртта тежеше на душата му — не защото не беше успял да ги накара да си признаят, а защото вярваше в невинността им. Бе изразил убеждението си по-късно и се беше изложил на голям риск, когато беше споделил мнението си пред главния инспектор на Испанската инквизиция Бернардо де Сандовал и Рохас, на чието приятелство разчиташе много. Вярата му в отношенията им се крепеше на добри основи. Жестокото и кръвожадно време на кралския инквизитор Томас де Торквемада беше отминало преди век. Главният инспектор го изпращаше сам да води разследвания в района на баските в Испания и да отделя истерия от реалност. И той пътуваше вече от близо два месеца, като разпитваше обвинени и затворени. Досега беше открил само лъжливи самопризнания, изтръгнати с мъчения — истории, пълни с противоречия и неточности. През обиколката си все още не беше открил нито един сигурен случай на вещерство.

В личната си борба да спаси душите, обвинени в подобни престъпления, той имаше едно-единствено оръжие.

Отново насочи вниманието си към свещеника и потупа кожената си чанта.

— Отец Ибара, тук нося Едикт на вярата, подписан от главния инспектор. Той ми позволява да опростя всеки, който признае престъпленията си, закълне се във вярност в Бог и се отрече от дявола.

Очите на свещеника блеснаха в мрака, изпълнени с трескава гордост.

— Нямам нищо против да се закълна в последното или да изразя обичта си към Бог, но както вече казах, не съм вещер и няма да се призная за такъв.

— Дори ако от това зависи животът ти?

Ибара му обърна гръб и се загледа в осветения от пламъците прозорец на килията.