К Тюдор - Похищението на Ани Торн

— Моята къща?

— Не, чакай… Спря колата и слиза от нея. Виж, това е странно. Носи раница и фенер.

Само това липсваше.

— Пещерата — казвам. — Тя отива в пещерата.

Аз не вярвам в съдбата.

Но понякога животът прави странни обрати, сякаш следва курс, който трудно може да бъде изменен.

Всичко започна тук, при старата мина и изглежда, че тук ще завърши.

Не точно както съм си го представял. Не точно както съм го планирал. Но това е проблемът при плановете. Те никога не работят както очакваш. Колкото до моите, те изобщо не работят.

Пристигаме с рейндж роувъра на Хърст. Той не е обелил и дума през време на краткия път, но от свъсеното му чело и начина, по който хапе устни, съдя, че все още се опитва да асимилира наученото. Лъжата на Мари. Нейното предателство.

Очаквал съм гняв, но той изглежда по-скоро прекършен. Сломен. Грешал съм за него, мислейки, че има Мари просто за поредния трофей, като къщата и колата. Той наистина я обича. И въпреки всичко, което му е причинила, държи да ѝ помогне.

Забелязвам жълт мини купър, небрежно паркиран край пътя. Глория и нейната кола не се виждат никъде. Не знам дали това е повод за облекчение или за тревога.

Щом слизаме, осветявам оградата със своя фенер и намирам дупката, през която съм влязъл преди.

— Оттук — казвам на Хърст.

Промушвам се, а той ме следва с пъшкане. С годините е понапълнял.

— Крайно време беше — разнася се глас отстрани.

Подскачам. Глория излиза от сенките. Над обичайните си елегантни дрехи в пастелни тонове носи черно палто. Работно облекло.

— Къде е Мари? — питам.

— В багажника ми.

— Ах ти, кучка такава — изръмжава Стивън.

— Господин Хърст, предполагам? — обръща се Глория към него. — Всъщност се пошегувах. Съпругата ви пое нагоре по този хълм преди около четвърт час.

— Виж, Глория — намесвам се бързо. — Мари има парите, които чакаш от мен. Дори много повече. Не трийсет, а цели седемстотин и петдесет бона. Трябва само да я намерим.

— Ами той? — кимва тя към Стивън.

— Какво за него?

— Казваш, че парите били у жена му?

— Да.

— Тогава той за какво ни е?

— Глория…

— Така си и мислех.

Движението ѝ е толкова бързо, че едва забелязвам пистолета. Чува се пукот и Хърст рухва с вик на земята, държейки се за крака. От раната блика — буквално блика — кръв.

— Господи! — падам на колене до него и го сграбчвам за раменете. Озъртам се наоколо. Няма никой освен нас. Пътят отвъд оградата пустее, а дори фаровете на преминаваща кола не биха ни осветили тук, в сенките.

— Бедрената артерия — казва Глория, като сваля пистолета, към чието дуло е прикрепен голям заглушител. — Дори ако приложа натиск, ще се обезкърви за петнайсет-двайсет минути.

Очите на Хърст срещат моите. Глория ме улавя за лакътя и ме изправя на нозе.

— Губиш време. Бягай да ми донесеш шибаните пари!

— Ами той?

Тя поставя пръст върху устните ми.

— Тик-так, тик-так.

Поемам нагоре по хълма, а лъчът на фенера подскача пред мен. Нямам голяма полза от него, ориентирам се по-скоро с помощта на страха и инстинкта. Не си нося и бастуна, така че куцам и се препъвам по хлъзгавия каменист склон. Сакатият крак ме боли, ребрата ме пробождат, но една друга част от мен е сякаш отделена от цялото изживяване. Тя гледа някъде отвисоко как високият слаб мъж със свирещи дробове на пушач и разчорлена черна коса се клатушка из пустошта подобно на пиян скитник.

Иде ми да се изсмея на абсурдността на цялата ситуация. Да се смея до припадък. Все едно се намирам в зловещ, извратен сън. И все пак дълбоко в себе си знам, че той е напълно реален. Кошмар наяве, започнал преди двайсет и пет години.

И приключващ тази вечер.

Съзирам я в подножието на хълма, седнала с кръстосани крака пред входа за пещерата. Пред нея има раница и фенер за къмпинг. Главата ѝ е скрита от вдигнатата качулка. Тя се навежда и за момент ми се струва, че се моли, но после разбирам, че пали цигара.

Изключвам фенера и я гледам. Но виждам не нея, а едно петнайсетгодишно момиче. Момиче, което е красиво, умно и… студено. Чудя се как не съм го забелязал досега. Но едно хубаво личице може да прикрие много недостатъци, особено когато самият ти си пъпчив пубертет, преливащ от хормони. Да замаскира онова, което лежи отдолу. Тъмнината. Гнилите кости.

Правя крачка напред.

— Мари?

— Пак ли ти? — казва тя, без да се обръща. — Все ти, още откакто бяхме деца. Като трън в петата. Защо просто не си вървиш, Джо?