К Тюдор - Похищението на Ани Торн

Отделих едната си ръка от кормилото, за да я отблъсна. Усетих как колата се завърта. Двигателят нададе вой, а колелата напуснаха асфалта и затрополиха извън пътя.

Купето се затресе. Пръстите на Ани ме пуснаха. Пред нас се надигна огромна черна сянка. Дърво. Опитах да си възвърна контрола над возилото, да натисна спирачки. Твърде късно.

Удар. Чудовищен трясък. Стържене на метал. Полетях напред и разбих нос във волана. После коланът ме дръпна обратно назад. Замаяно видях как нещо се мярна покрай мен и изскочи през строшеното предно стъкло. Болка. Гърдите ми. Лицето ми. Кракът ми. КРАКЪТ МИ! Писък. От собственото ми гърло.

Чернота.

— Така ви открихме.

— Кой ни е открил?

— Аз и татко. Връщахме се от футболен мач. Той забеляза колата, цялата сплескана в дървото. Спряхме, за да видим дали не можем да помогнем. Веднага видяхме, че баща ти е мъртъв. Аз намерих сестра ти. Беше изхвръкнала навън. Нямаше какво да се направи… — Стивън млъква за секунда. — А после баща ми каза: „Момчето е още живо. Но ще си има големи проблеми“. Веднага се сетих какво има предвид. Ти беше само на петнайсет и нямаше право да шофираш. Затова ви разменихме. Сложихме баща ти на шофьорската седалка, а теб на пътническата. За да помислят полицаите, че той е карал.

— Но защо изобщо ви е било грижа?

— Защото каквито и противоречия да сме имали, татко вярваше, че своите хора трябва да се поддържат. Ти членуваше в моята банда. Баща ти беше миньор, макар и стачкоизменник. Не можехме просто да ви хвърлим на вълците. Аз трябваше да те посетя в болницата, за да ти кажа да се придържаш към историята. Но се оказа, че ти вече си съчинил своя собствена. Сестрата ми каза, че не помниш нищо за катастрофата. Вярно ли е, Джо?

Лъжи , мисля си, докато го гледам. Няма такова нещо като бяла лъжа. Лъжите никога не са бели или черни, а само сиви. Мъгла, обгръщаща истината. Понякога толкова гъста, че губим сами себе си в нея.

Като начало, и аз не бях сигурен какво си спомням. Беше по-лесно просто да приема онова, което твърдяха лекарите и полицаите. Да затворя очи и да заявя, че не знам какво се е случило. Не помня катастрофата.

Така и не казах на мама, а и тя не ме попита. За нищо. Трябва да си е задала някой и друг въпрос, докато е чистила кръвта, но никога не отвори дума. Аз веднъж понечих да го сторя, но тя само ме стисна за китката до посиняване и рече: „Каквото и да е станало у дома, е било злополука, Джо. Също като катастрофата. Разбираш ли? Трябва да вярвам в това. Не мога да си позволя да изгубя и теб“.

Едва тогава проумях. Тя смяташе, че аз съм го направил. Че по някакъв начин съм отговорен. Трудно можех да я виня. Седмици наред се бях държал странно — без да ям, без да говоря, почти без да се вясвам вкъщи. И в известен смисъл, наистина бях отговорен. Аз бях предизвикал всичко.

Когато се прибрах от болницата, на патерици и с метални импланти в раздробения си крак, къщата бе проветрена и почистена, а стаята на Ани — прясно пребоядисана. Всичко изглеждаше както преди.

Не се опитах да извадя мама от заблудата, нито да ѝ кажа какво действително се е случило. Тя, от своя страна, никога не облече в думи онова, което виждах в очите ѝ — че според нея е изгубила погрешното дете. Че е трябвало да бъда аз. Напротив, до сетния си ден се преструваше, че ме обича.

А аз се преструвах, че ѝ вярвам. Прочиствам гърло. Главата ми е препълнена от противоречиви мисли, боричкащи се в калното блато на съзнанието ми.

— Да не искаш да ти благодаря? — питам.

— Не. Искам да вземеш тези неща — Хърст посочва към лоста и вратовръзката — и да ги хвърлиш в реката. А после искам да изчезнеш оттук и никога повече да не се връщаш.

Чувствам, че губя опора под краката си. Както когато видиш картите на отсрещния играч и разбереш, че си изгубил. Че си прецакан. Е, почти прецакан.

— Полицията ще задава въпроси и на теб. Защо си решил да проговориш чак сега? Защо сте ме преместили? Защо сте подправили местопроизшествието? Това е престъпление.

— Вярно. Но аз бях още дете. Идеята беше на баща ми. Сега, с възрастта, съм помъдрял и съм преоценил нещата. Искам да изчистя съвестта си. Ще им разкажа чудна история, ако се наложи. И те ще ми повярват. Аз съм уважаван член на обществото. А ти? Погледни се само. Отстранен от настоящата си работа. Напуснал предишната по подозрение в кражба. Не си точно образцов гражданин.

Той е прав. Да не говорим, че има вероятност отново да почнат да ровят около катастрофата. Да се запитат за раните на баща ми.