К Тюдор - Похищението на Ани Торн

— И така — продължава Хърст, — мисля, че се намираме в класическа патова ситуация.

Кимвам и се изправям. Вземам внимателно опакованите предмети и ги поставям обратно в сака. Наистина не ми остава друг избор. Вадя телефона от джоба си.

— На полицията ли ще звъниш? — повдига удивено вежди Хърст.

— Не.

Избирам един номер от списъка с контакти. Тя вдига още на първия сигнал.

— Здрасти, Джо.

— Трябва да поговориш с него.

Подавам телефона на Хърст. Той го гледа така, сякаш държа ръчна граната. И в известен смисъл е прав.

— С кого точно ще говоря? — пита.

— С жената, която ще убие съпругата и сина ти, ако не си тръгна оттук с трийсет бона по-богат.

Той поема апарата, долепя го до ухото си и лицето му добива сивкав оттенък. Глория умее да причинява това на хората. А после пристигат и снимките. На тях се вижда как Мари и Джеръми тъкмо довършват вечерята си в града.

Хърст ми връща телефона.

— Е, надявам се да получиш парите — казва Глория. — За твое добро е. Извинявай, вече трябва да затварям. Те тръгват.

— Трийсет хиляди паунда — повтарям му. — И ще изчезна от живота ти веднъж завинаги.

Той само ме гледа със зашеметен вид. Сякаш току-що е научил, че земята е плоска, ангелите съществуват, а Исус вече пътува за второ пришествие. Разговорите с Глория имат и този ефект.

— Какво си направил? — изграчва.

— Просто ми трябват парите.

Очите му най-сетне се фокусират. И се наливат със сълзи.

— Но аз ги нямам.

— Не ти вярвам. Само колата отвън струва най-малко шейсет.

— На лизинг е.

— А къщата?

— Има втора ипотека.

— Вилата в Португалия?

— Продадох я и едва излязох на нула.

Чувството, че съм прецакан, се завръща, по-силно отпреди. Сега то е като плъх, проправящ си път през вътрешностите ми. Пробиващ лигавицата на стомаха и насочващ се към червата.

— Не мисля, че Глория ще се радва да го чуе.

Той прокарва пръсти през старателно вчесаната си коса.

— Но е вярно. Нямам трийсет хиляди. Нямам двайсет, десет, нито дори пет шибани хиляди.

— Глупости.

— Всичко замина покрай терапията на Мари в Америка. Знаеш ли колко струва едно чудодейно лечение? — Кратък, горчив смях. — Над седемстотин и петдесет бона. Всичко, което имах. Нищо не ми остана.

— Лъжеш — поклащам глава. — Както винаги. Гледаш да си спасиш кожата. Ти си един долен лъжец.

— Говоря ти самата истина.

— Не. Аз се обадих на клиниката в Америка. Мари ми каза коя е. И познай — там не са и чували за нея, нито за теб. Не е записана дори за махане на цирей, камо ли за чудодейно лечение.

Вирвам триумфално брадичка. Очаквам да се държи нагло, предизвикателно, както подобава на разобличен мошеник. Но вместо това виждам нещо друго и съвсем неочаквано. Объркване. Страх.

— Това не може да е вярно. Тя им плати. Аз прехвърлих парите.

— Коя тя?

— Мари. Мога да ти покажа извлеченията, номерата на сметките. Тя намери клиниката и уреди всичко. Полетите, хотелите…

— Прехвърлил си всичките си пари на Мари?

— По наша обща сметка. Тя се разпорежда с нея.

— Но не си говорил лично с клиниката? Не си проверил дали са получили парите?

— Аз вярвам на жена си. А и защо ще ме лъже? Тя е отчаяна. Не иска да умре. Тази терапия е единственият ѝ шанс.

А отчаяните хора опитват всичко. Надяват се на чудо.

Опитвам се да запазя спокойствие, да мисля трезво.

— Защо пречиш на строежа на градския парк?

— Защото е по-доходно земята да се застрои с къщи.

— Дори предвид онова, което е отдолу?

— То отдавна е затрупано — махва с ръка Хърст. — Имаше свличане още когато бяхме малки.

— И аз така се надявах. Но изглежда, синът ти е намерил нов вход.

— Джеръми? Глупости. Той пък какво общо има?

— Казвал ли си му какво открихме?

— Казвал съм му никога да не ходи там. Да стои по-далеч от мината.

— А момчетата винаги слушат родителите си, нали?

— Разбира се, че не. Всъщност той пет пари не дава какво му говоря. Но слуша Мари. Винаги е бил момчето на мама. Би сторил всичко за нея.

Преглъщам. Гърлото ми сякаш е пълно с натрошено стъкло. Винаги е бил момчето на мама. Би сторил всичко за нея. Да, крушата не пада далеч от дървото, но в случая съм сбъркал крушата. Телефонът ми започва да звъни.

— Ало? — грабвам го.

— Как върви?

Поглеждам към Хърст.

— Добре. След колко време ще се приберат?

— Тъкмо затова се обаждам. Няма да се прибират.

— Моля?

— След като се върнаха, Мари остави момчето на главната улица при някакви приятели. Сега шофира по посока на твоята къща.