К Тюдор - Похищението на Ани Торн

Старият ми дом, на номер 29, се намира по средата на пресечката, на няколко къщи след импровизирания мотосервиз и няколко къщи преди бъдещите футболни звезди. От всички сгради наоколо той сякаш най-малко се е променил. Дървената, черно боядисана врата си е същата, макар че старата месингова брава е заменена с по-модерна, иноксова. Портата от ковано желязо е все така леко килната встрани, от покрива липсват една-две керемиди, а тухлената ограда има нужда да се постегне.

Моята стая е отзад, до тази на Ани. Нейната е по-малка, по-късата сламка в жребия. Когато бяхме малки, имахме навик да си чукаме по стената, преди да заспим. После, след нейното завръщане, аз лежах със слушалки на ушите и завит презглава, за да не я чувам.

Мама продаде жилището скоро след като ме изписаха от болницата под предлог, че се нуждая от място, където по-лесно да се придвижвам. Заради злополуката още ходех с патерици и двуетажната къща с нейното тясно стълбище наистина не беше удобна.

Разбира се, това не беше истинската причина. Там имаше прекалено много спомени, почти всичките лоши. Новият ни дом се намираше недалеч, беше по-малък и едноетажен. Живяхме в него заедно, докато не навърших осемнайсет. Мама остана там още десет години, до деня, в който я откараха в болницата, за да умре едва на петдесет и три. Казаха, че е рак на белите дробове, но това не беше всичко. Част от нея си отиде още в нощта на катастрофата. Онова, което остана, просто креташе.

Обръщам се да си ходя. Вече се мръква, въздухът захладнява и ако продължавам да се мотая наоколо, нищо чудно някой да позвъни в полицията. Последното, което ми трябва, е да привличам ненужно внимание. Вдигам яката на палтото си и поемам обратно по улицата.

Има една мъдрост, която хората все повтарят — обикновено онези, които искат да изглеждат врели и кипели, — и тя е, че където и да пътуваш, не можеш да избягаш от себе си.

Това са пълни глупости. Ако се откъснеш от роднини и познати, от хората, които определят какъв си, от навиците и средата, обвързващи те с дадена самоличност, много лесно ще избягаш от себе си, поне временно. Човек е просто конструкция, която може да се разглобява, променя, префасонира.

Стига да не се връщаш назад. Сториш ли го, целият ти камуфлаж пада като новите дрехи на царя и те оставя гол-голеничък, излага на показ пред целия свят всичките ти грешки и слабости.

Аз не искам да ходя в бара, но по някакъв начин краката сами ме водят натам. Стоя отвън минута-две, колкото да си допуша цигарата, и с всички сили се мъча да се убедя, че няма да вляза вътре. В никакъв случай. Няма да започна още един учебен ден с махмурлук. Ще се прибера в квартирата, ще си спретна вечеря и ще си легна рано. Стъпквам фаса, поздравявам се заради здравия си разум и влизам вътре.

Още от прага се усеща, че барът се е променил от обяд. Много заведения са така. Стават различни с падането на мрака. Лампите хвърлят оскъдни кръгове светлина през прашасалите абажури, а обстановката е още по-неприветлива, ако това изобщо е възможно. И мирисът е друг. По-спарен, по-плътен и ако не знаех, че е незаконно, щях да се закълна, че вътре наскоро е пушено.

Посетителите също са повече. Няколко млади мъже висят на бара с халби в ръка, въпреки че има много свободни маси. Това е непоколебимото собственическо поведение на местния жител. Той си заплюва територия, както кучето препикава дърво. Впрочем няма да се учудя, ако някои от тях са сторили същото с бара.

На масите са насядали групи от по-възрастни мъже и жени. Те стоят приведени над питиетата си като хищници, пазещи жертва. Мъжете носят пръстени с монограм, а навитите ръкави на ризите им излагат на показ избледнели татуировки. Жените са накичени с евтина бижутерия, а набръчканите им ръце се подават изпод зле подбрани горнища.

Познавам заведения като това, и то не само от детството си. В големите градове също ги има. Там може да минават за по-изискани, но клиентелата и усещането са все същите. Те не са място, където семейство да вечеря уютно, или приятелки да си разделят бутилка студено шардоне. Те са кръчми на местните — на пияниците, а в някои случаи и на комарджиите.

Тръгвам към бара, като се старая да не изглеждам толкова неловко, колкото се чувствам. Въпреки че съм отрасъл тук, си оставам аутсайдер. Реакцията не е чак като в каубойските филми, където с блъсването на двойната врата пианото млъква, но мога да се обзаложа, че всеобщата гълчава за миг стихва, а всички погледи се устремяват към мен.