К Тюдор - Похищението на Ани Торн

Баща му Денис беше бригадир в мината. Работниците го мразеха и се бояха от него. Той използваше властта си като кирка — раздробяваше съпротивата, разпределяше враговете си в най-трудните смени, не им даваше отпуск, когато им се раждаха деца или близките им боледуваха.

По време на стачката беше в челните редици. Размахваше плакати, ругаеше стачкоизменниците и хвърляше камъни и бутилки по полицаите. Не съм готов да съдя нито стачкуващите, нито онези, които продължиха работа като баща ми. И двете страни смятаха, че правят най-доброто за прехраната на семействата си. Но Хърст не го правеше заради убеждения или политика — правеше го, защото обичаше влошаването на отношенията, конфронтацията, а най-вече обичаше насилието.

Навремето никой не го произнесе гласно, но връщайки се назад, осъзнах, че вероятно Денис е стоял зад анонимните заплахи, надписите по вратата, тухлата в прозореца ни. Това беше неговият стил. Да търси слабото място. Вместо да атакува баща ми директно, е атакувал семейството му.

Майката на Стивън често се появяваше с насинено око или цепната устна, а веднъж цялата ѝ ръка бе гипсирана чак до рамото. Хората се досещаха, че причината не е в собствената ѝ „неловкост“, а в това, че Денис дава воля на юмруците си, щом пийне повечко. Но в онези дни, в малко градче като Арнхил, подобни неща си оставаха между мъжа и жената. И техния син.

Стивън бе взел едрия ръст на баща си, но изящните черти и сините очи на майка си. Беше красив като лице от реклама, чак сладникав. Можеше да бъде също забавен и очарователен, ако пожелаеше. Но всички знаеха, че това е само фасада. Вътрешно той беше Хърст до мозъка на костите си.

Разбира се, имаше една основна разлика между него и баща му. Докато Денис беше недодялан побойник, синът му имаше ум в главата. Освен че беше брутален и садистичен, умееше и да манипулира.

Бях го виждал да натиска главата на момче в клозетна чиния, пълна с пикня, да кара друго да яде червеи, да бие, да унижава и да измъчва — както психически, така и физически. Понякога го мразех, друг път се боях от него. Имаше моменти, когато с радост бих го убил.

А при това не бях сред жертвите му. Бях сред неговите приятели.

Русата му коса е пооредяла, някога изваяните черти са отпуснати от възрастта и охолния живот. Облечен е във фланелка с яка, сини джинси и прекалено бели маратонки. Подобно на много мъже на средна възраст, неофициалното облекло не му пасва, защото се чувства по-комфортно да се разпорежда в привичните си сако и вратовръзка. Също, изглежда изтощен. Загарът от честите отпуски не може да скрие тъмните кръгове под очите му, нито задълбочаващите се бръчки. Тревогата сякаш го изсмуква отвътре.

Странно, но това не ме радва. През годините съм пожелавал какви ли не ужасии да се случат на Стивън. А сега, когато жена му умира, не изпитвам удовлетворение. Дали все пак не съм по-добър човек, отколкото предполагам? А може би е обратното и страданието му не ми е достатъчно. Но най-вероятно причината е в несправедливостта на живота. Ракът не би трябвало да разяжда вътрешностите на Мари, а на самия Хърст. Бих приел това като доказателство, че дяволът действително се грижи за своите, ако не подозирах, че Хърст е дяволът.

Седим един срещу друг на малката паянтова маса и се оглеждаме оценяващо. Моята халба е полупразна. Той едва е докоснал уискито си.

— Е, какво те води обратно в Арнхил? — пита той.

— Работата.

— Само това?

— И то не е малко.

— Трябва да призная, че си последният, за когото съм допускал, че ще се върне.

— Нещата невинаги се развиват така, както сме си ги представяли като хлапета.

Той свежда поглед надолу.

— Как е кракът ти?

Типичният Хърст. Веднага захапва за слабото място.

— Понякога ме тормози. Както и други неща.

Очите му леко се присвиват. Въпреки приятелската постъпка, виждам в тях стария хладен проблясък.

— Защо действително се върна?

— Казах ти, изскочи възможност за работа.

— Сигурно постоянно изскачат и другаде.

— Тази ми допадна най-много.

— Винаги те е бивало да правиш лоши избори.

— Човек все трябва да е добър в нещо.

Той се усмихва. Зъбите му са неестествено бели, явно с изкуствени коронки.

— Ако Хари ме беше уведомил кой е кандидатът, никога нямаше да спечелиш интервюто. Арнхил е малък град, тук си пазим гърбовете. Не обичаме да идват външни лица и да забъркват проблеми.

— Първо, аз не съм външен и второ, не схващам какъв проблем съм забъркал.