К Тюдор - Похищението на Ани Торн

— По-точно?

— Затворен, разсеян. Откъсна се от приятелите си, или те спряха да дружат с него. Знам, че звучи ужасно, но започна и да мирише, сякаш не се къпеше. После се сби. Нарани другото дете доста зле. И тогава Джулия го спря от училище. Каза, че имал „емоционални проблеми“ заради развода.

— Защо никой не споменава за това?

— Шегуваш ли се? Кой ще седне да разправя лоши неща за едно мъртво дете? А и всички виняха майка му за неговото поведение. Джулия беше лудата, значи всичко е заради нея, нали?

Мисля си за „неназования училищен източник“ от статията. Искам да питам още, но в този миг нашата дружелюбна сервитьорка се задава на хоризонта.

— Хамбургери със сирене, картофки.

— Благодаря.

Тя тръсва чиниите на масата и пак ме изпепелява с взор.

— Извинете — питам, — всичко наред ли е?

— Вие ли наемате къщата на Мортън?

— Да.

— Знаете ли какво се е случило там?

Това явно е въпросът на седмицата.

— Да.

— И какъв сте вие?

— Пардон?

— Някакъв вампир?

— Ами… не, всъщност съм учител.

— Така. — Тя асимилира отговора, сетне бърка в джоба си, вади една визитка и ми я подава. Понеже не искам да нажежавам допълнително обстановката, я вземам. С Доусън домът свети от чистота , пише на нея.

— Какво е това?

— Майка ми. Занимава се с почистване. Грижеше се за къщата на госпожа Мортън. В случай, че решите да ѝ звъннете.

Вероятно най-странната търговска оферта, която някога са ми правили.

— Не знам дали на този етап ще мога да си го позволя, но благодаря все пак.

— Както желаете. — И тя отново се отдалечава.

— Майко мила — обръщам се към Бет.

— Да, Лорън е малко…

— Каква? Странна? Груба? Плашеща?

— Всъщност е аутистка. Нормалното социално общуване понякога я затруднява.

— О, разбирам. И са я наели да обслужва клиенти?

— Не смяташ ли, че на младите трябва да се дава равен шанс?

— Просто казвам, че не си е избрала най-удачното поприще.

— Не ставай еснаф.

— Прагматик съм.

— Не по врат, а по шия — усмихва се тя. Забелязвам, че често го прави. Чак и на мен ми се иска да я имитирам, да пораздвижа закърнелите си лицеви мускули. Прибирам визитката в джоба си.

— Та докъде беше стигнала?

— А, не — посочва ме с вилицата тя. — Сега е твой ред. Защо действително се нанесе в къщата на Мортън?

— И ти ли започваш?

— Малко е зловещо, не намираш ли?

— Удобно е. Евтино. А и преди години не беше „къщата на Мортън“, а домът на една дребна старица, която по цял ден хвърляше трохи на гълъбите и хокаше децата, преминаващи с велосипедите си. Обикновена постройка, със своя история. Като всички останали.

Макар че повечето постройки не могат да се похвалят с пълчища хлебарки в отходните тръби, сещам се с потръпване. Бет ме наблюдава с любопитство.

— Като стана дума за история, не е ли странно да се върнеш тук?

— Винаги е странно да се върнеш на мястото, където си отрасъл — свивам рамене.

— Шегата настрана, не си представям защо някой би искал да живее в Арнхил. Аз лично ще се махна при първа възможност.

— От колко време си тук?

— Една година, един ден — тя поглежда часовника си… — дванайсет часа и трийсет и две минути.

— Нали не броиш наистина?

— О, броя, и още как.

— Вярно, градчето е малко, позадрямало…

— Не е това.

— Ами какво?

— Бил ли си в Германия?

— Не.

— Аз ходих веднъж, след като се дипломирах. Една приятелка работеше в Берлин и ме заведе да видя бивш концентрационен лагер.

— Интересно.

— Беше ясен, слънчев ден. Небето синее, птичките чуруликат, а сградите са си просто сгради, нали? Но мястото е пропито със свое усещане. То присъства в самия въздух, в атомите. И без да ти казват, разбираш, че там се е случило нещо ужасно. Обикаляш заедно с екскурзовода, кимаш с тъжна физиономия, но част от теб иска да побегне с писъци накъдето ѝ видят очите.

— Така ли възприемаш Арнхил?

— Не. В Германия бих се върнала. — Тя пъха един пържен картоф в устата си и пита: — Какво се е случило между теб и Стивън Хърст?

— Защо да се е случило нещо?

— Оставам с впечатление, че не сте били първи приятели.

— Просто обичайните тийнейджърски разправии.

— Ясно. — По тона ѝ личи, че не ми вярва, но не настоява повече.

И двамата си дъвчем храната. Картофките що-годе се ядват, но хамбургерът има вкус на стиропор.

— Хари ми каза, че жената на Хърст била болна — подхвърлям.

— Има рак — кимва Бет. — Каквито и чувства да изпитваш към Хърст, това е кофти работа.