К Тюдор - Похищението на Ани Торн

Обръщам се към бара, като почти очаквам да зърна Джипси зад него. Но вместо това млада жена с огромни обеци на ушите и коса, прибрана на толкова стегната опашка, че веждите ѝ изглеждат опънати против волята им, се зъби подканящо насреща ми.

— К’во ще обичате?

— Само диетична кола, моля — казва Бет.

— Нека бъдат две — допълвам неохотно, поглеждайки с копнеж към уискито. — И менюто, ако обичате.

— Предлагаме хамбургер със сирене, хамбургер с шунка, пай със свинско и пържени картофки.

Тя ме гледа вторачено и дъвче дъвката си.

— За мен хамбургер със сирене и картофки, моля — обажда се Бет.

— И за мен същото.

— Десет и шейсет.

Отношението ѝ към клиентите може да куца, но смятането ѝ е без грешка. Бет започва да рови из чантата си.

— Не, не се притеснявай, аз черпя — спирам я. После бъркам в джоба си и смръщвам чело. — По дяволите, забравил съм си портфейла у дома.

— Спокойно, няма да ме разориш.

Усмихвам се с леко гузно усещане. Но само леко.

Плащаме и си намираме места — без особен труд — в един ъгъл до прозореца.

— Е — подхващам, докато тя отпива от колата си, — беше започнала да ми разказваш за Джеръми?

— Да. Всъщност няма кой знае какво за разказване. Момчето е умно, атлетично, симпатично и садистично малко лайно. Но всеки път му се разминава, заради баща му.

— Стивън Хърст.

— Познаваш ли го?

— Бяхме съученици. Чувам, че сега бил в градския съвет?

— Да. А нали се досещаш какви хора се уреждат на подобни служби.

— Такива, които са искрено загрижени да помогнат на обществото?

— И задници, използващи лостовете на властта, за да придвижват собствените си интереси.

— Боже, в коя ли категория попада Стивън Хърст?

— О, той е света вода ненапита. Нали си в течение с плановете за старата каменовъглена мина?

— Доколкото знам, на нейно място искаха да правят парк.

— Именно. Е, една от причините проектът да буксува е нашето приятелче Хърст.

— Как така?

— Уж поради затруднения с финансирането, но това е само прах в очите. Всъщност Хърст е свързан с компания за недвижими имоти, която иска да застрои терена с къщи.

— Къщи? Върху стара мина? Трябва да минат години, преди съветът да одобри подобно нещо… — И изведнъж ми просветва. — О, сега разбирам.

— Да. Е, крушата не пада далеч от дървото. Щом Хърст-младши направи магария, заради която всеки друг ученик би бил изключен, татенцето идва да си побъбри с Хари, вероятно за нов физкултурен салон или крило за естествени науки и… хоп! Нищо не се случва.

Усещам как в гърдите ми се надига познатият гняв. Значи нещата са все същите, както преди. Барманката на годината доближава, размахвайки приборите ни като оръжия, и ги трясва върху масата.

— Картофките ще се позабавят. И нямаме кетчуп.

— Добре.

Тя ме поглежда толкова продължително, че започвам да се чудя дали думата „добре“ по някакъв начин не я е обидила. Накрая се врътва и се отдалечава.

— Наистина умееш да очароваш хората — подхвърля Бет.

— Знам, идва ми отвътре.

— Не думай.

— Джулия Мортън е била класна на Джеръми миналата година, нали? — питам, след като отпивам от чашата си.

— Да, но не си прави особени изводи от това.

— Защо?

— Джулия умееше да се справя с него. На нея не ѝ минаваха номера, а и той не се опитваше да ѝ прави. Беше корава жена, не рухваше лесно.

И все пак го е направила, мисля си. Пребила е собствения си син до смърт. Защо поне не е използвала пушката? Моментна загуба на разсъдък? Или нещо друго? Сякаш прочела мислите ми, Бет допълва:

— Именно затова постъпката ѝ не се връзва.

— Нали каза, че била депресирана?

— Беше страдала от депресия в миналото .

— Но депресиите не изчезват просто така. След като е спряла да си взема лекарствата, може да е получила нов пристъп, някаква криза?

— Не знам — въздъхва тя. — Възможно е. Допускам дори, че е възможно да се е самоубила, но да убие Бен? Та тя трепереше над него. Никога няма да проумея това.

— Що за дете беше той?

— Буден, с доста приятели. Може би малко лековерен, което на няколко пъти го вкара в неприятности. Но като цяло добър. Докато не изчезна.

— Бен е изчезвал? Кога?

— Два-три месеца преди да умре. Появи се едно денонощие по-късно, след като целият град се съсипа да го търси. Така и не каза къде е бил. Беше напълно нетипично за него.

Размислям върху чутото. Малко момче изчезва. Но се връща отново.

— Никъде не съм чел за случая.

— Мина леко незабелязано, на фона на всичко останало, което се случи. — Тя свива рамене. — Както и да е, след това… той беше различен.