Джон Гришэм - Разплата

Един следобед Пийт тъкмо играеше крибидж, когато Тик Поули го прекъсна и му съобщи, че е дошъл адвокатът му. Пийт благодари, но продължи да играе и остави Джон Уилбанкс да чака двайсет минути, докато приключи.

Когато останаха сами в стаята на шерифа, Уилбанкс каза:

— Трябва да подадем молбата за обжалване до следващата сряда.

— Какво обжалване? — попита Пийт.

— Хубав въпрос. Всъщност не е обжалване, защото няма от какво да се жалваме. Съгласно закона обаче при смъртна присъда обжалването става автоматично, затова трябва да подам нещо.

— Не виждам логиката, както и в много други правни работи — отговори Пийт. Отвори пакет цигари „Пал Мал“ и запали една.

— Пийт, аз не пиша законите, но правилата са си правила. Ще внеса съвсем кратка молба, за да спазя срока. Искаш ли да я прочетеш?

— Какво ще пише? Какви са основанията ми да обжалвам?

— Не са големи. Най-вероятно ще използвам обичайната формулировка: „Присъдата не отговаря на представените доказателства“.

— Аз пък мислех, че доказателствата са много убедителни.

— Така беше. И тъй като бях лишен от възможността да предложа защита въз основа на невменяемост, която беше единствената възможна стратегия и щеше да свърши чудесна работа, наистина няма какво да напиша.

— Не съм луд, Джон.

— Вече сме го обсъждали, твърде късно е да го правим пак.

— Не ми допада да обжалваме.

— Защо ли не съм учуден?

— Осъдиха ме съдебни заседатели, които са хора на равна нога с мен, почтени хора от моя окръг, а те са по-разумни от съдиите в Джаксън. Хайде да не оспорваме присъдата, Джон.

— Трябва да подам нещо, длъжен съм.

— Не подавай обжалване от мое име, разбираш ли ме, Джон?

— Нямам избор.

— Тогава ще намеря друг адвокат.

— О, страхотно, Пийт. Направо прекрасно. Искаш друг адвокат, та и на него да му вържеш ръцете, така ли? Отиваш на електрическия стол, Пийт. Кой ще се съгласи да те представлява в последния момент?

— Не подавай обжалване от мое име.

Джон Уилбанкс скочи на крака и се запъти към вратата.

— Ще подам, защото съм длъжен, и няма да си губя повече времето, Пийт. Още не си ми платил хонорара за процеса.

— Ще реша въпроса.

— Все това повтаряш.

Уилбанкс отвори вратата, излезе и я затръшна зад гърба си.

Обжалването беше подадено и Джон Уилбанкс, доколкото му беше известно, не беше нито уволнен, нито му бе платено. Подаде една от най-кратките молби, постъпвали във Върховния съд на Мисисипи във връзка с дело за убийство, на което щатът отговори надлежно. Което ще рече — с друга тънка папка. Процесът беше проведен правилно, не се посочваха никакви процедурни грешки. Обикновено обвинявани, че действат бавно като костенурки, съдиите и този път не бързаха да потвърдят присъдата по толкова нашумяло дело. Вместо това възложиха на секретаря си да размести графика и да насрочи обсъждане на присъдата на Банинг по-късно през пролетта. Джон Уилбанкс осведоми секретаря, че не е помолил за обсъждане и няма да участва в него. Нямаше теза, която да представи.

Осми април дойде и отмина, а екзекуцията не се състоя. Междувременно до чайната се прокрадна новината, че е в ход отлагане, че не е насрочена конкретна дата, затова градът не очакваше екзекуцията в близко бъдеще. С настъпването на пролетта разговорите в града и окръга се откъснаха от Пийт Банинг и се насочиха към най-важното в ежедневието — засяването на памука. Нивите бяха разорани, обработени и подготвени за сеитба и всички следяха трепетно времето. Фермерите се взираха в небето и набелязваха дати в календарите си. Засадиш ли памука твърде рано, да кажем, в края на март, поройните дъждове могат да отнесат семената. Засадиш ли го твърде късно, например към първи май, реколтата може да закъснее и октомврийските дъждове да скапят памука. Както винаги, земеделието бе подвластно на случайността.

Бюфорд Провайн, дългогодишният управител на фермата на Банинг, започна да се отбива в ареста всяка сутрин, за да изпуши по една цигара с Пийт. Обикновено се срещаха навън, зад сградата, и Бюфорд се облягаше на някое дърво, докато Пийт се разтъпкваше от другата страна на триметровата телена ограда, в така наречения „двор“ — неголяма пръстена площадка, където арестантите понякога излизаха за глътка чист въздух. Използваха я също за посещения и разговори с адвокати. За всеки повод да напуснат килиите си.

На 9 април — деня след насрочената дата за екзекуцията на Пийт, той и Бюфорд разговаряха за селскостопанския календар и метеорологичните прогнози и решиха да садят при първа възможност. Пийт изпрати с поглед пикапа на Бюфорд, докато се отдалечаваше от ареста. Доволен беше, че сеитбата започва, но съзнаваше, че няма да види реколтата.