Джон Гришэм - Разплата

След като Рийд приключи, хората се върнаха по местата си и разговорите станаха по-приглушени. От време на време вратата се отваряше и приятен студен полъх пронизваше мъглата от цигарен дим и пушек от прегорял бекон. Появи се щатският сенатор в търсене на гласоподаватели. Не беше местен, живееше в Смитфийлд, окръг Полк. Почти не се мяркаше, докато не стана време да го преизбират, и повечето мълчаливо се възмущаваха на присъствието му в града в този толкова драматичен момент. Сенаторът провеждаше обиколките си с глуповата усмивка, колекционираше ръкостискания и се стараеше да запомня имена. Най-накрая си намери свободен стол при баптистите, които до един четяха вестници и пиеха кафе. Веднъж беше дрънкал глупости за контрабандния алкохол, който бил залял щата, и те не го понасяха.

Докато сутринта се точеше, стана ясно, че няма нищо ново по делото „Банинг“. Процесът беше бърз, присъдата — още по-бърза. Явно след произнасянето й не беше казано нищо важно от съдебните заседатели, адвокатите, обвиняемия или семейството на жертвата. Усилията в чайната да се родят слухове се провалиха и към седем и половина хората взеха да се редят на касата.

Късно в сряда вечерта, след очакваното с ужас обаждане от леля Флори, Джоуел се върна в кампуса. Рано в четвъртък той отиде в отдела за периодика на университетската библиотека, където имаше стойки с десетки сутрешни вестници от страната. Тюпълоу и Джаксън не бяха представени, но „Мемфис Прес-Симитър“ неизменно присъстваше. Джоуел отнесе вестника в една кабинка, скри се, вторачи се в снимката на баща си на излизане от сградата на съда с белезници и прочете описание на случилото се, когато съдебните заседатели се върнали с присъда. Още не можеше да повярва, че екзекуцията е насрочена за толкова скоро. Не можеше да асимилира нищо, свързано с тази трагедия.

Дипломирането му предстоеше на 17 май. И така, около пет седмици след като щяха да привържат баща му към електрическия стол, той, младият Джоуел Банинг, двайсет и една годишен, трябваше гордо да прекоси моравата с шапка и тога заедно с още хиляда студенти и да получи бакалавърската си диплома от престижен университет. Струваше му се невъзможно.

Невъзможно му се струваше и да отиде на лекции. Докато приятелите му от братството се сплотяваха и правеха всичко по силите си да го предпазят и въвлекат в някакво подобие на нормален живот, Джоуел се чувстваше опозорен и засрамен. Усещаше погледите на колегите си в час. Сякаш чуваше шушуканията в кампуса и извън него. Беше студент последна година с добри оценки и можеше да се подготви за дипломиране, което и смяташе да направи.

Щеше да се срещне с преподавателите си и да им даде обещания. И дума не можеше да става да се откаже. Трябваше да посрещне предизвикателството на оцеляването.

Не го приеха да следва право в Йейл. Можеше да продължи във „Вандербилт“ или в Университета на Мисисипи, а разликата в цената беше съществена. Сега, след като баща му беше осъден за убийство, можеше да се очаква гражданско дело за обезщетение заради причинена смърт. Предстоеше несигурен период за семейните финанси и Джоуел не беше сигурен, че следването му ще е възможно. Беше невъобразимо един Банинг да е притеснен за пари, и то само защото баща му е имал зъб на някого. Какъвто и да беше конфликтът между него и преподобния Бел, не си струваше вредата, която бе нанесъл.

Мина около час и Джоуел пропусна първото си занятие. Излезе от библиотеката, залута се из кампуса и си купи кафе. Изпи го, пропусна и втория си час, после се върна в общежитието и се обади на сестра си.

Стела също не знаеше на кой свят се намира. Беше решила да прекъсне и да се скрие във Вашингтон до края на годината. В „Холинс“ й харесваше и един ден щеше да се дипломира, но в момента всяко лице, което виждаше, беше на човек, който знае, че баща й е осъден на смърт. Срамът и съжалението й идваха в повече. Копнееше за майчината си прегръдка. Тъгуваше за баща си, но й беше по-лесно да мисли лоши неща за него.

Любимият й преподавател беше близък с възпитаник на „Холинс“ във Вашингтон и му се обади. Стела трябваше да се качи на следващия влак, да се настани в малка къща за гости в Джорджтаун, да се грижи за няколко деца, да ги обучава, да стане бавачка, домашна помощница или каквото там. Извън семейството, при което щеше да живее, никой нямаше да знае името й, нито откъде е. След като се преместеше от Роуаноук във Вашингтон, щеше да бъде още по-далече от Клантън.