Джон Гришэм - Разплата

Пийт се върна в килията си и помоли за чаша кафе. Рой Лестър му донесе и той му благодари. Няколко минути по-късно Лион Коливър, контрабандистът от отсрещната килия, се обади:

— Ей, Пийт, искаш ли да поиграем?

— Ами да.

Пийт излезе от килията си, свали халката с ключовете от стената и отключи килията на Лион. Подредиха игралната си дъска насред коридора и започнаха да играят крибидж. Лион извади манерката си, отпи и я подаде на Пийт, който също отпи.

— Какви са ти шансовете? — попита Лион.

— Почти нищожни.

— Ще те сложат ли на стола?

— Ще се учудя, ако не го направят.

Никой не искаше да стане председател на журито. Съгласно инструкциите на съдията първата им работа беше да си изберат председател. Хал Грийнуд държеше смесен магазин близо до езерото и беше голям бърборко. Някой предложи него и го избраха единодушно. Той подметна, че трябва да му платят допълнително. Сегашната разценка в окръг Форд беше по един долар дневно.

Съдия Озуълт им бе поръчал да не бързат. Процесът беше кратък, нямаха нищо друго в графика тази седмица, а делото очевидно беше сериозно. Беше им предложил да започнат обсъждането, като прегледат писмените му указания и прочетат приложимите членове от закона. Така и направиха.

Инструктирани бяха да разгледат всяко предоставено доказателство. Пистолетът и куршумите не получиха сериозно внимание — не се и налагаше. Хал бавно прочете на глас доклада от аутопсията и балистичната експертиза. Прегледа нотариалния акт за прехвърляне на собствеността върху земята, отбеляза само основното и прескочи юридическия жаргон.

Уолтър Уили отговаряше не само за съдебната зала, но и за съдебните заседатели. Стоеше на пост пред вратата и отпращаше всеки, който се приближеше. Притиснеше ли ухо към вратата, можеше да чуе почти всичко, което се говори вътре. И го правеше, както винаги. Чу думата „обяд“ и се отдръпна. Хал Грийнуд отвори вратата и съобщи, че съдебните заседатели са гладни. Уолтър отговори, че го е изпреварил и вече е поръчал сандвичи.

Докато чакаха, Хал предложи да направят предварително гласуване по въпроса за вината. Без конкретна поредност всеки от дванайсетте заседатели изрече думата „виновен“, макар че двама го сториха по-неохотно от другите.

Джон и Ръсел Уилбанкс обядваха в заседателната зала в кантората си. Обикновено отиваха в заведение малко по-надолу по улицата, но днес не бяха в настроение за погледите и баналните забележки на хората, които срещаха почти всеки ден. Ръсел се възхити на последния призив на брат си към съдебните заседатели и беше убеден, че няколко от тях ще държат на доживотна присъда. Джон не беше толкова сигурен. Още се чувстваше безсилен, дори потиснат по отношение на представянето си на процеса. Ако имаше свобода на действие, щеше да проведе силна защита въз основа на мотива за временна невменяемост и да спаси живота на Пийт. Клиентът му обаче явно беше твърдо решен да се погуби. По време на може би най-важното дело в кариерата си Джон се оказа с вързани ръце, принуден да изпълнява ролята на едва ли не страничен наблюдател.

Докато човъркаше обяда си, той си напомни, че нищо в живота на един адвокат не е толкова мъчително и напрегнато, колкото очакването съдебните заседатели да се произнесат.

Един от членовете на студентското братство на Джоуел беше от неголямо градче на час път от кампуса на „Вандербилт“. Когато започна процесът в понеделник сутринта, Джоуел установи, че за него е невъзможно да мисли за друго. Приятелят му го покани в семейното имение, където яздиха коне, ловуваха часове наред в горските дебри и се постараха да разговарят за всичко друго освен за случващото се в Клантън. Вечерта Джоуел звънна на Стела, за да провери как е. И тя като него пропускаше занятия и се опитваше да избягва хората.

Ръсел Уилбанкс беше прав. Трима от дванайсетте заседатели не се решиха да гласуват за смъртна присъда, поне не и в началото на обсъждането. Единият, Уилбър Стак, беше ветеран от войната, раняван три пъти в Италия. Премина през ситото на Майлс Труит само защото Майлс беше използвал и петте си отвода, преди да стигнат до Стак. Другият, Дейл Мъсгрейв, имаше дъскорезница край езерото и призна, че баща му е работил с бащата на Пийт и често е изразявал огромно възхищение от семейството. Изтъкна се, че вероятно е следвало това да се спомене по време на избора на заседатели, но вече беше твърде късно. Третият, Винс Пендерграс, беше бояджия петдесетник, който твърдеше, че няма връзки със семейство Банинг, но му беше трудно да повярва, че от него се очаква да убие човек. Никой от дванайсетте в журито не изгаряше от желание да гласува за смъртна присъда, но всички бяха нейни привърженици. На хартия и на теория тя беше популярна в страната и определено в Мисисипи. Много малко хора обаче бяха членове на съдебни журита, от които се очакваше да натиснат копчето. А това си беше съвсем друга работа.