Джон Гришэм - Разплата

— Имате ли още свидетели?

Уилбанкс се поколеба и каза:

— Да, един от американските войници, служили с Пийт.

— Един от командосите в джунглата ли?

— Да, но не е важно. Клиентът ми току-що ме предупреди, че ще възрази, ако има още показания, свързани с войната.

Озуълт дръпна продължително от цигарата си и застана до прозореца.

— Някоя от страните има ли още свидетели?

— Обвинението приключи, господин съдия — отговори Труит.

— И аз нямам други, господин съдия — отговори Уилбанкс.

Озуълт се обърна и застана зад бюрото си.

— Добре. Ще освободя съдебните заседатели. Ще уточним указанията към тях тук, след това е време и вие да си починете. Утре сутрин ще произнесете заключителните си речи и после ще предам делото на съдебното жури.

Клей Уомплър, каубой от Колорадо, се бе присъединил към армията през 1940 г. Беше изпратен във Филипините по-късно същата година в състава на Трийсет и първи пехотен полк. Беше се предал на полуостров Батаан, после беше оцелял след убийствения преход и се беше запознал с Пийт Банинг в лагера за военнопленници. Беше спасен от японски пазач, който му даде достатъчно хинин да пребори маларията. Докато ги транспортираха до трудов лагер в Япония, двамата с Пийт избягаха. Решиха, че така и така смъртта не им мърда, поне да опитат шанса си в джунглата, където прекараха първите три дни и нощи изгубени насред горите. Бяха твърде изнемощели и вече обсъждаха как да сложат край на живота си, но попаднаха на ранен японски войник. Свариха го да спи в гората и го убиха. В раницата му намериха храна и вода и след като се натъпкаха, скриха трупа и се разминаха на косъм с патрула. Въоръжени с пистолет, нож, пушка и щик, те най-накрая попаднаха на американски и филипински партизани. Живяха в планинските гори и се научиха умело да залавят вражеските войници. За подвизите им можеше да се напише дебела книга.

Клей се свърза с Джон Уилбанкс и предложи помощта си. Пристигна в Клантън и беше готов да свидетелства и да каже каквото трябва, за да спаси приятеля си. Когато адвокатът го осведоми, че няма да бъде допуснат до свидетелското място, той отиде в ареста във вторник следобед.

Шериф Гридли си тръгна от работа в пет часа и както правеше напоследък, остави ареста в ръцете на отговорника Пийт и надзирателя Тик Поули. Флори поднесе вечеря на брат си и на Клей и часове наред слуша техните истории, които чуваше за пръв път. Пийт никога досега не беше говорил за войната. Флори слушаше невярващо разказ след разказ за изпитанията им. Оцеляването им беше истинско чудо.

Клей беше озадачен от вероятността приятелят му да бъде осъден на смърт от щата Мисисипи. Когато Пийт го увери, че това е много вероятно, той се закле, че ще събере стария отряд и ще обсадят Клантън. Топчестите шерифи, които видял в съда, не можели да се мерят с техните хора, калени командоси, избили хиляди японци по неописуемо страховити начини.

— Често се налагаше да убиваме безшумно — обясни мрачно Клей на Флори. — Изстрелът привлича внимание.

Тя кимна, все едно разбираше всичко.

Много след вечеря Тик Поули най-сетне почука на вратата и сложи край на срещата. Пийт и Клей се прегърнаха и се сбогуваха. Клей обеща да се върне с отряда и да спасят командира си. Пийт отговори, че това време е отминало.

Върна се в килията си, угаси лампата и заспа.

Когато Майлс Труит се изправи за заключителната си реч пред съдебните заседатели, навън прехвърчаше сняг. Снеговалежът беше изключително вълнуваща новина за местните хора и макар прогнозата да беше само за три-четирисантиметрова покривка, в града цареше оживление, като че ли щяха да бъдат затрупани за цял месец. Майлс се опасяваше, че това ще навреди на процеса. Джон Уилбанкс се тревожеше, че промяната на времето може да не е от полза за Пийт, защото ще разсее съдебните заседатели. Той се молеше поне един-двама да настояват за доживотна присъда, а не за смърт, но сега всеки потенциален противник на смъртното наказание можеше да предпочете да се присъедини към мнозинството, за да се прибере у дома час по-скоро, преди пътищата да станат опасни. Присъдата беше сигурна, но неединодушната присъда означаваше живот, а не смърт. Рано сутринта Джон и Ръсел обсъдиха всички благоприятни и неблагоприятни последици от снеговалежа и не стигнаха доникъде. Ръсел беше убеден, че времето няма значение. Процесът беше кратък и съдебните заседатели бяха напълно ангажирани с него. Решението им беше твърде важно, за да се повлияе от снега.