Джон Гришэм - Разплата

Една влажна и мъглива сутрин в началото на юни куриер дотича под навеса на Грейнджър с новината, че Дюбоуз и отрядът му са били обсадени, докато спели. Филипинските партизани били разстреляни. Дюбоуз и двама американци били заловени, преди да успеят да се самоубият. Били пребити жестоко и отведени.

Пийт докуцука в колибата си, седна на нара си и заплака.

През лятото на 1944 г. американските сили бяха на четиристотин и осемдесет километра от Филипините, достатъчно близо, за да бомбардират японците със своите „В-29“. Военни самолети, базирани на американски самолетоносачи, нанасяха удари по японски летища и ги обстрелваха.

Партизаните наблюдаваха небето с мрачно удовлетворение. Предстоеше американска инвазия и Макартър изискваше все повече разузнавателни данни от планината. Японците струпваха войски и строяха гарнизони по западното крайбрежие на Лусон, затова поне според партизаните положението беше по-опасно от всякога. От тях не само се очакваше да продължат нападенията и засадите, но трябваше и да следят движението на противниковите войски и тяхната мощ.

Грейнджър най-накрая се снабди с изправна радиостанция и поддържаше спорадична връзка с американския щаб. Засипваха го със заповеди да намира врага и да докладва ежедневно. Разузнавателните данни, осигурявани от съпротивата на Западен Лусон бяха от основно значение за американското настъпление. Грейнджър трябваше да раздели хората си на още по-малки групи и да ги изпраща още по-надалече.

В отряда на Пийт останаха само той, Клей, Камачо, още трима филипинци и трима куриери. Счупеният му крак беше зараснал дотолкова, че да проходи, но всяка стъпка беше болезнена. В лагера куцукаше с бастун, но по пътеките предвождаше хората си, като скърцаше със зъби и разчиташе на лека тояжка и на своите топящи се запаси от морфин. Придвижваха се с още по-лек товар и още по-бързо и информираха Грейнджър с помощта на куриерите. Патрулираха с дни и често оставаха без храна и достатъчно боеприпаси.

Лусон получи като подкрепление дивизии японски пехотинци — бяха навсякъде. Партизаните избягваха да устройват засади, защото престрелките привличаха вражески сили, които те не можеха да победят.

На 20 октомври 1944 г. Шеста американска армия дебаркира на остров Лейте, източно от Лусон. Подкрепяни от военноморски и въздушни бомбардировки американските и австралийските сили победиха японците и продължиха на запад. На 9 януари 1945 г. Шеста армия дебаркира на Лусон и бързо напредна към вътрешността на острова. Грейнджър пак промени тактиката и направи отрядите си по-големи. Партизаните отново започнаха да устройват засади на отстъпващите японци и да нападат конвои.

На 16 януари, след успешно нападение над малък оръжеен склад, Пийт и отрядът му попаднаха насред цял японски батальон. Незабавно се оказаха под обстрел от три посоки и нямаха почти никакъв път за бягство. Японците бяха изтощени, но ги превъзхождаха по численост и въоръжение. Пийт заповяда на хората си да се скрият зад някакви канари, откъдето се сражаваха на живот и смърт. Двама филипинци бяха улучени от куршуми. Започнаха да се сипят снаряди. Ръчна граната падна до Камачо и го уби на място. Снаряд се взриви зад Пийт и един шрапнел разкъса десния му крак, здравия. Той се строполи с вик и изпусна пушката си. Клей го сграбчи, вдигна го на раменете си и се мушна в храсталака. Другите ги прикриваха известно време, после престанаха да стрелят и се оттеглиха. Имаше само една пътека и никой не знаеше накъде води, но въпреки това се заклатушкаха по нея. Явно японците нямаха сили да ги преследват и стрелбата секна.

Кракът на Пийт кървеше и Клей скоро беше целият в кръв, но не спря. Стигнаха до една рекичка, прекосиха я предпазливо и накрая се отпуснаха тежко насред някакъв гъсталак. Клей съблече ризата си, накъса я на ленти и пристегна раните на Пийт.

Пушеха и брояха загубите си. Четирима загинали, сред които и Камачо. Пийт щеше да скърби по-късно. Потупа своя колт и напомни на Клей, че не бива да ги залавят живи. Клей му обеща, че изобщо няма да ги заловят. Следобед партизаните се редуваха да носят Пийт, който настояваше да му помагат да върви сам. Когато се стъмни, пренощуваха край едно село, което виждаха за пръв път. Местно момче им посочи един път, после друг. Бяха далече от базата на Грейнджър, но според момчето наблизо имало някакви американци. Истински войници, не партизани.

На зазоряване отново потеглиха и скоро стигнаха до някакъв път. Скрити в храстите, наблюдаваха и чакаха, докато не чуха камиони. И тогава ги видяха — красиви камиони, пълни с американски войници. Когато Пийт видя националното знаме да се вее от антената на първия джип, му идеше да се разплаче. Без ничия помощ се добра до средата на пътя с окървавената си униформа и зачака джипът да спре. От него слезе полковник и се приближи. Пийт отдаде чест и съобщи: