Джон Гришэм - Разплата

На предния пост се преброиха и установиха, че оцелелите са петдесет и един. Бяха зашеметени от успеха си и адреналинът кипеше във вените им, но когато Пийт научи за двамата ранени, останали в ръцете на японците, веднага разбра, че това вещае проблеми. Щяха да ги изтезават безмилостно. А при това положение бе най-безопасно да се допусне, че човекът ще проговори. Имаше хора, способни да изтърпят огромна болка, без да се пречупят. Други издържаха донякъде, после издаваха информация. Понякога информацията беше фалшива, друг път — точна.

Въпреки това заловените умираха.

Пийт заповяда на хората си да вземат колкото се може по-малко багаж и веднага да потеглят. Сбогува се с Милър и неговите хора и поведе своя отряд и този на Дюбоуз в тъмното.

Първият филипински пленник имаше рана на гърдите и кървеше обилно. Японецът я прегледа и прецени, че е смъртоносна. Вързаха го за една маса, разрязаха му дрехите и прикрепиха жици към гениталиите му. При токовия удар той се разкрещя и започна да се моли. В съседната стая друг филипинец, също вързан за масата, чу как другарят му се моли за пощада.

Първият не издаде никаква информация. Когато изпадна в несвяст, го изнесоха отвън и го обезглавиха със сабя. Внесоха главата му вътре и един от офицерите я постави върху гърдите на втория филипинец. Офицерът му обясни очевидното — не говориш ли, скоро ще отнесеш тайната си в гроба. Пристегнаха с жици тестисите и пениса му и половин час по-късно той се разприказва. Махнаха отрязаната глава от гърдите му и я сложиха в един ъгъл. Свалиха жиците и му позволиха да седне и да пийне вода. Лекар прегледа строшената му пищялна кост и я заряза така, без да предприеме нищо. Филипинецът издаде името на генерал Бърнард Грейнджър и измислено местоположение някъде в планината. Издаде имената на всички американски офицери, които знаеше, включително на майор Пийт Банинг, който предвождал нападението. Нямаше представа кой произвежда малките бомби, но ги вземали от човек в Манила. Доколкото му беше известно, не планирали повече нападения.

Лекарят се върна. Почисти раната, превърза я и даде на пленника някакви болкоуспокояващи. Помогнаха му малко. Разпитът продължи цяла нощ. Когато не можеше да отговори на всички въпроси, заловеният просто си съчиняваше. Колкото повече говореше, толкова по-дружелюбни ставаха японците. На зазоряване му дадоха кафе и кифличка и му казаха, че се радва на специално отношение, защото им сътрудничи. Когато се нахрани, го завлякоха в ъгъла на плаца, където бяха провесили за краката голото обезглавено тяло на неговия другар. Недалече изгорелите скелети на седемдесет и четири изтребителя продължаваха да пушат.

Провесиха филипинеца за ръцете и го бичуваха пред тълпа войници, които се смееха и забавляваха. Когато изгуби съзнание, го оставиха да се пържи на слънцето и се заеха да разчистват.

Когато новината за Форт Стотсънбърг достигна Австралия, генерал Макартър беше на седмото небе. Веднага се обади на президента Рузвелт и както правеше обикновено, си приписа заслугите за операция, за която беше узнал седмица след като беше проведена. Написа, че „моите командоси“ осъществиха „подробния ми план“ с невероятна храброст и дързост и с минимални жертви. Неговите партизански части провеждали нападения над японците навсякъде из Лусон и той предизвиквал хаос в тила на врага.

Нападенията злепоставяха и вбесяваха японците и когато бойците от отрядите на Пийт и Дюбоуз се добраха до базата си, изтощени и прегладнели, четири дни след нападението, в небето кръжаха десетки изтребители. Японците имаха неизчерпаеми продоволствия и бяха активизирали усилията си да намерят Грейнджър. Не им се удаваше, но обстрелваха всичко, което се движеше в планината, затова партизаните се замаскираха още по-старателно и се спотаиха още по-навътре в гората. Придвижването им обаче бе затруднено.

Японците увеличиха патрулите си около селата в подножието на планината и тормозеха местните. Храната стана по-оскъдна и недоволството срещу американците растеше. Грейнджър не беше свикнал да седи със скръстени ръце и започна да изпраща отряди да устройват засади на японските патрули. Пътищата и конвоите се охраняваха зорко и беше прекалено опасно да ги нападат. Затова хората му се пръснаха по пътеките, заемаха позиции и чакаха. Нападенията им бяха светкавични и предизвикваха ожесточени престрелки, които елиминираха патрулите. Японските пехотинци не можеха да се мерят с добре укритите партизани, които до един бяха превъзходни стрелци. Няколко седмици по-късно жертвите на японците нараснаха, те изгубиха интерес към залавянето на Грейнджър и се оттеглиха в долините, където охраняваха основните пътища. Нито веднъж партизаните и техните разузнавачи не попаднаха на сведения, че се готви разгърнато нападение над базата им.