Джон Гришэм - Разплата

Четири месеца след като остана вдовица, Лайза успя да си изгради някакво подобие на рутина. След като децата отидеха на училище, тя пиеше кафе с Нинева, която постепенно стана нейна довереница и най-голяма опора. Лайза поработваше в градината с Еймъс и Джуп, всяка сутрин се срещаше с Бюфорд, за да обсъдят прибирането на реколтата, и се стараеше да не ходи в града. Бързо й омръзнаха безкрайните въпроси с какво се занимава, държи ли се, как се справят децата. Ако я забележеха там, беше принудена да търпи прегръдките и сълзите на хора, които почти не познаваше. Заради децата караше семейството да ходи на църква, но тримата постепенно намразиха неделния ритуал. От време на време го пропускаха, за да избегнат постоянните съболезнования, и вместо това ходеха у Флори на късна закуска във вътрешния двор. Никой не ги винеше за тези отсъствия.

През повечето делнични сутрини Декстър Бел отиваше с колата на посещение у Лайза.

Пиеха кафе, казваха кратка молитва, седяха в кабинета на Пийт на затворена врата и разговаряха приглушено. Нинева се навърташе наблизо както винаги.

Пийт го нямаше вече почти година и Лайза знаеше, че няма да се върне. Ако беше жив, щеше да изпрати писмо или съобщение, но дните и седмиците се нижеха без вест и тя се примири с печалната действителност. Не го признаваше пред никого, а храбро продължи да живее тъжните си дни, сякаш не се е отказала от надеждата. Това беше важно за Джоуел и Стела, а също и за Еймъс, Нинева и всички останали, но насаме Лайза плачеше и с часове седеше в тъмната си спалня.

Джоуел беше на шестнайсет, завършваше гимназия и споменаваше, че иска да се запише доброволец. Скоро щеше да навърши седемнайсет и след като се дипломира, можеше да отиде в армията, ако майка му се съгласеше. Тя категорично отказа. Беше изгубила съпруга си, нямаше да изгуби и сина си. Стела се караше на брат си да престане с тези глупости и той неохотно заряза приказките за войната. Бъдещето му беше в колежа.

В началото на октомври дъждовете на Филипините спряха и небето се изчисти. Подгизналата земя породи нова вълна от комари и маларията връхлетя тежко партизаните. Буквално всеки беше болен в известна степен, мнозина за трети или четвърти път, затова свикнаха да живеят с нея. Носеха си шишенца с хинин и се грижеха за болните си другари.

Когато пътищата станаха проходими, японските конвои зачестиха, но партизаните нерядко бяха твърде изнемощели, за да нападат. Пийт беше напълнял с няколко килограма, но му трябваха още двайсетина, за да стигне обичайното си тегло, когато за цяла седмица го повали треска. Щом болестта го отпусна за малко, той се даде сметка, че е 4 октомври и че е минала една година, откакто е напуснал дома си. Без съмнение това беше най-паметният ден в живота му.

Спеше, когато го събуди куриер със заповед да се яви при лорд Грейнджър. Двамата с Клей се измушиха от колибата си, залитайки, и се явиха в генералския бункер. Разузнавачите бяха доложили, че голям конвой петролни танкери напуска пристанището и се запътва навътре към сушата. След час отрядът на Пийт вече се спускаше в планината под прикритието на мрака. Лагеруваха с отряда на Дюбоуз и после четиридесет партизани поеха на път, повечето изтощени от маларията, но въодушевени от новата си мисия. Войната продължаваше въпреки дъждовете и комарите.

Инженери от имперската армия бяха прокарали нов път за доставяне на продоволствия, за който Грейнджър беше чувал да се говори. Дюбоуз го откри първи и двамата с Пийт го изминаха пеша заедно с хората, за да потърсят подходящо място за засада. Не намериха и тръгнаха да се връщат, когато четири изтребителя „Зеро“ изникнаха внезапно точно над върховете на дърветата. Банинг и Дюбоуз наредиха на хората си да се оттеглят към едно възвишение, да се скрият в храстите и да чакат. Скоро се появи разузнавателна част — два взвода японски пехотинци. Носеха мачетета и започнаха да секат храстите край пътя и да търсят партизаните. Прилагаха нова тактика, която недвусмислено издаваше важността на конвоя. Скоро чуха и камионите, при това много. Първите три бяха с открити каросерии и бяха пълни с войници в бойна готовност. Зад тях имаше шест танкера с бензин и дизел. Тила им пазеха още три камиона.

Планът на партизаните беше да нападнат с ръчни гранати, за да изригне огромно огнено кълбо, но не бяха достатъчно близо. Мишената беше изкусителна, но майор Банинг благоразумно се отказа. Даде знак на Дюбоуз от сто метра разстояние. Дюбоуз се съгласи и партизаните отстъпиха още по-навътре в гората. Конвоят отмина и скоро се изгуби от поглед.