Джон Гришэм - Разплата

Шофьорът на камиона свърна в една просека и форсира двигателя. Камионът остана на открито, докато не му намериха място под клоните на близката горичка. Дюбоуз заповяда на хората бързо да го покрият с храсти и лиани. Когато го направиха невидим от двайсет метра на земята, войниците седнаха до него и се нахвърлиха на раниците на японците. Устроиха си пиршество с рибни консерви и твърд оризов хляб. Един японец, който явно имаше проблем с алкохола, си носеше четири манерки със саке и почивката им спонтанно се превърна коктейл.

Докато бойците си пийваха, Дюбоуз и Карлайл се отделиха до камиона. Разговорът им беше прекъснат от характерния пронизителен вой на приближаващ изтребител.

Два самолета прелетяха ниско над пътя, после рязко се извисиха нагоре. Върнаха се да огледат отново и изчезнаха.

Заговори се да излязат на пътя при останките от камионите. Мястото се беше оказало идеално за засадата и японците със сигурност щяха да изпратят голям спасителен отряд. С такава лекота бяха убивали, броят на жертвите беше толкова голям, че се изкушаваха да се върнат за още. Дюбоуз обаче прояви здрав разум. Работата им беше да нанасят удари и да бягат, а не да планират офанзиви. Освен това задигнатата стока беше много по-важна от още няколко мъртви японци.

Камионът нямаше как да мине по планинските пътеки, затова Дюбоуз реши да го разтоварят и да измислят начин да закарат стоката до базата. Тъй като хората му със сигурност нямаше да могат да я пренесат на ръце, той изпрати десетина филипинци до най-близкото село да спазарят на разменни начала няколко вола и мулета. Предлагаха изобилие от храна срещу наемането на животните.

Забавлението секна, когато Дюбоуз нареди на останалите да се заемат с трудоемката задача по разтоварването. Следобед се появиха волове и мулета. Бяха недостатъчно, но пък доста местни се съгласиха да им предоставят труда си срещу храна. Първите пратки тъкмо бяха потънали сред храстите, когато по една пътека дотича куриер с новината, че се задава японска войскова част. Без никакво колебание Дюбоуз нареди на бомбаджията да подготви за взривяване камиона заедно с експлозивите, които все още бяха натоварени на него. Дюбоуз и Карлайл бяха единодушни, че така ще препречат пътя и ще спечелят допълнително време. Партизаните размаскираха камиона, за да го намерят японците, оттеглиха се в гъсталака и зачакаха.

Войниците от авангарда се появиха на мотоциклети, забелязаха камиона и се въодушевиха. Не след дълго спряха и три камиона, от които се изсипаха десетки войници и приклекнаха в очакване на нова засада. Такава нямаше и те започнаха да напредват бавно към камиона. Когато установиха, че врагът се е оттеглил, се успокоиха, струпаха се край него и се разкрякаха загрижено. Когато офицерът им пристъпи напред и се качи в камиона за бърз оглед, бомбаджията дръпна някаква жица от трийсет метра разстояние. Последва прекрасна експлозия, разхвърчаха се десетки тела.

Дюбоуз и хората му й се възхитиха с кратък смях, после се върнаха на пътеките. Всеки вече беше натоварен с колкото се може повече продоволствия и боеприпаси и отново поеха нагоре. Пийт и Клей бяха изтощени до припадък, но продължаваха да пристъпват тежко. По време на похода условията бяха много по-тежки и двамата знаеха, че омаломощените им тела са способни да издържат трудностите.

Доста след като се спусна мрак, стигнаха до първия си преден пост и всички се строполиха на земята. Куриерите бяха докладвали на лорд Грейнджър и той изпрати още хора да им помогнат за товара. Дюбоуз сложи точка за деня и им заповяда да си устроят лагер. Пристигнаха още куриери с добрата новина, че никой не ги следи.

Партизаните се нахраниха до насита и дори гаврътнаха по едно саке. Пийт и Клей си намериха място на пръстения под на една колиба и си припомниха славния ден. Шепотът им скоро заглъхна и те заспаха дълбоко.

Цели два дни се катериха по планината, но често спираха за почивка и хранене. Два пъти се наложи да се отклонят, защото куриерите ги предупреждаваха, че врагът е наблизо и ги издирва. Изтребители патрулираха в небето като гневни оси, умираха от желание да обстрелват нещо, но не намираха какво. Партизаните се криеха в пещери и дерета.

Когато най-сетне се прибраха, лорд Грейнджър ги чакаше с усмивка и прегръдка за всеки. Чудесна работа, момчета, чудесна работа. Ако не се брояха мехурите по стъпалата и болките в мускулите, ранени нямаше.

Починаха си няколко дни, докато отново не им доскуча.