Джон Гришэм - Разплата

— Мислех, че на всеки пост има обръч от постови — каза Пийт. — Как са успели да ни изненадат?

— Никога няма да разберем. Най-много обичат да подкупят някой местен, който има нужда от пари или от ориз, срещу което е склонен да продаде информация. Когато японците затегнат примката, започваме да получаваме по-малко храна. В някои села жителите не се хранят редовно. Японците умеят да подкупват. Имаме много постове в тези планини. Понякога оставаме в тях, друг път не, но те са нашите убежища. Ако сме там за през нощта или за седмица, местните обикновено научават. Лесно могат да намерят някой японец и да му продадат информацията. Готов ли си за битка?

— И още как.

— Лекарите смятат, че си в относително добра форма. По дяволите, всички сме твърде слаби и боледуваме от нещо, но с Клей сте страшно мършави. Явно сте видели най-лошото.

— Добре сме и вече скучаем. Дайте ни задача.

— Двамата ще отидете с Дюбоуз и още седем души. Камачо ще бъде с вас през цялото време, а той е най-добрият. Тръгвате в полунощ, вървите три-четири часа, оглеждате. Мисията е отчасти разузнавателна, отчасти нападателна. Ако Липман е проговорил, ще познаете по действията на японците и по това накъде тръгват. След два дни по пътеките ще се съберете с още една група наши момчета от друга планина. Те са уговорили един пиротехник, който ще опъне няколко жици. Целта е конвой. Би трябвало да е лесна работа и ще имате възможност да изтрепете няколко японци. Ще е забавно.

— Нямам търпение.

— Ако всичко мине както трябва, бомбаджията ще остане известно време с вас, момчета, за да ви научи как да си играете с тротила. Слушайте и се учете.

Докато Пийт размесваше картите и раздаваше, Грейнджър отново напълни лулата си, без да спре да говори.

— Горкият Липман! Всички се кълнем, че няма да се оставим да ни заловят живи. Много по-добре е да си пуснеш куршум в главата, отколкото да оставиш японците да те мъчат. Но това невинаги е лесно. Понякога те раняват и просто не успяваш да се застреляш. Понякога заспиваш и те изненадват. А много често ни се струва, че толкова умело оцеляваме, та се мислим за способни да преодолеем всичко, затова пускаме оръжия, вдигаме ръце и оставяме да ни отведат. Допускам, че в повечето случаи само броени часове след това те обзема ужасно съжаление. Някога бил ли си на крачка да сложиш край на всичко?

— Много пъти — отговори Пийт. — Жаждата и гладът ни подлудяваха, постоянните убийства също. Мислех си, че ако успея да заспя, просто ще пропусна събуждането. Но оцеляхме. И продължаваме да оцеляваме. Смятам да се прибера у дома, генерале.

— Само така. Не допускай японците да те спипат жив, чуваш ли?

— Не се тревожете.

Партизаните потеглиха от лагера малко след полунощ, общо десетима, и последваха двама куриери, способни да намерят пътеките и със затворени очи. Шестима филипинци и четирима американци, до един тежковъоръжени и нарамили раници с консервирана храна, вода, одеяла, брезент и толкова боеприпаси, колкото бяха в състояние да носят. За късмет, вървяха само надолу. Първият урок, който научиха Пийт и Клей, беше да съсредоточат вниманието си върху ботушите на човека отпред. Безполезно беше да се озърташ, защото в тъмното няма какво да видиш. Една погрешна стъпка, и, току-виж, се препънеш и паднеш, а не е ясно къде ще се приземиш.

Цял час никой не проговори. Когато наближиха първото село, бяха посрещнати от патрул. На непознат диалект той осведоми Камачо, че всичко е наред. От дни не били виждали врага. Отрядът заобиколи колибите и продължи по пътя си. Край второто село не ги очакваше патрул, а откъм къщите не се чуваше нито звук. Три часа по-късно теренът се изравни и партизаните спряха на един преден пост — четири навеса насред храсталака, празни. Починаха си половин час, хапнаха сардини и пийнаха вода. Дюбоуз се приближи и тихо ги попита:

— Добре ли сте?

Пийт и Клей го увериха, че се забавляват, но вече се чувстваха изморени. Другите изглеждаха, все едно просто загряват. Отново поеха, но този път трябваше да се катерят. След един час спряха отново да починат. Дюбоуз знаеше какво са преживели двамата му нови бойци и не искаше да ги изтощи. Отрядът се спусна в една клисура, прекоси една река и стигна до голямо селище. Останаха скрити в храстите, докато Камачо намери лостовия. И тук не бяха виждали врага. Дюбоуз се прокрадна до Пийт и го осведоми с провлачения си говор:

— На тези хора може да се разчита. Всяко селце си има старейшина, а тукашният е свестен. Нататък обаче сме на ничия земя.