Джон Гришэм - Разплата

Сами в тъмното, двамата разговаряха шепнешком за дома си, който им се струваше по-близо от всякога.

Съпротивата на Западен Лусон беше под командването на генерал Бърнард Грейнджър — британски герой от Първата световна война. Грейнджър беше около шейсетгодишен, слаб и суров, военен до мозъка на костите си. От двайсет години живееше във Филипините и по едно време беше притежавал голяма кафеена плантация, конфискувана от японците, които бяха убили двамата му синове и го бяха принудили да избяга в планините заедно със съпругата си и с другите си оцелели близки. Живееха в бункер по-навътре в гората, откъдето той командваше въоръжените си отряди. Хората му го обожаваха и му казваха „лорд Грейнджър“.

Той седеше на бюрото си под камуфлажна мрежа, когато му доведоха Пийт и Клей и ги представиха. Генералът отпрати адютантите си, но охраната остана. Приветства американците със своя тънък глас и британска интонация и поръча да им донесат чай. Пийт и Клей седнаха на бамбукови столове и от първия миг изпитаха възхищение към този човек. Понякога лявото му око се скриваше под периферията на елегантната му коркова шапка. Когато говореше, вадеше от устата си своята лула от царевичен кочан, а когато слушаше, отново я пъхваше между зъбите си и я дъвчеше, все едно преживяше всяка дума.

— Разбрах, че сте оцелели от ужасите на Батаан — каза той с напевния си глас. — Сигурно е било по-зле, отколкото чуваме.

Двамата кимнаха и му описаха някои случаи. На Батаан беше нечовешко, но в “О’Донъл“ беше още по-зле.

— Разбрах, че японците откарвали наши момчета да работят във въгледобивните им мини — каза Грейнджър, докато наливаше чай в порцеланови чаши.

Пийт описа пъкления кораб и собственото им спасение в открито море.

— Накрая ще разсипем проклетите копелета — каза Грейнджър. — Ако те не ни разсипят преди това. Дано да разбирате, че макар шансовете ви оцеляване да са се увеличили, в крайна сметка всички сме пушечно месо.

— По-добре е човек да загине в битка — отговори Клей.

— Ето това е истински боен дух. Нашата задача е да затрудняваме и спъваме японците и да докажем, че си струва тези острови да бъдат спасени. Опасяваме се, че Съюзниците може да се опитат да ги победят, без да се интересуват от нас. Висшето командване е на мнение, че може да подмине тези острови и директно да удари Япония — и това е напълно възможно, нали разбирате? Но Макартър обеща да се върне и това ни крепи. Нашите филипински момчета трябва да имат цел, за която да се борят. Земята си е тяхна. Мляко и захар?

Пийт и Клей отказаха. Биха предпочели силно кафе, но бяха признателни за обилната закуска. Грейнджър продължи да бъбри, а после внезапно млъкна и погледна Пийт.

— Е, какво ще ми кажеш за себе си?

Пийт се представи накратко. „Уест Пойнт“, после седем години активна служба в Двайсет и шести кавалерийски полк, кратко оттегляне от служба по лични причини. Налагало се да спаси семейната ферма. Съпруга и две деца в Мисисипи. Чин — старши лейтенант.

Очите на Грейнджър шареха, без да мигат, докато той улавяше и анализираше всяка дума.

— Значи умееш да яздиш?

— Със и без седло — уточни Пийт.

— Чувал съм за Двайсет и шести полк. И сигурно си точен стрелец?

— Да, господине.

— Трябват ни снайперисти. Все не достигат.

— Дайте ми пушка.

— Бил ли си във Форт Стотсънбърг?

— Да, за кратко преди декември.

— Проклетите японци използват базата за своите пикиращи бомбардировачи и изтребители „Зеро“. След Корегидор изнесоха по-тежката техника. Иска ми се да ударя самолетите им на земята, но още не сме съставили план. А ти? — попита той и погледна към Клей.

Постъпил във войската през 1940 г., в Трийсет и първи пехотен полк. Сержант. Каубой от Колорадо, който също умеел да язди и да стреля.

— Идеално. Обичам хора, които искат да се сражават. Тъжно ми е да го кажа, но някои от американците тук просто се крият при нас и искат да си отидат у дома. Някои са луди. Други са твърде болни. Някои са се отлъчили от войсковите си части и подозирам, че просто са се лутали в гората. Честно казано, те са бреме, но не можем да ги прогоним. Първият урок, който трябва да научите, е да не задавате въпроси за другите. Всеки си има история, а страхливците никога не разказват своята.

Той отпи от чая си и извади карта.

— Сега да ви разкажа малко за нашите операции. Намираме се тук, в планината Замбалес, доста неравен терен, както със сигурност сте разбрали. На места височината достига две хиляди и седемстотин метра. Имаме около хиляда бойци, пръснати на повече от триста квадратни километра. Ако се окопаем, можем да издържим дълго, но не това ни е писано. Ние сме партизани и се бием подло, никога не атакуваме фронтално, никога на открито. Нанасяме светкавичен удар и изчезваме. Японците нападат по-ниските ни лагери, затова там е много опасно. Скоро ще се уверите. Числеността ни расте, все повече филипинци бягат в планината, затова след трудното начало вече нанасяме сериозни удари.