Джеффри Дивер - Урокът от нейната смърт

Джейми!

Явно са се обадили от болницата, че синът му е умрял. Последният път, когато Корд го видя, момчето беше ужасяващо дезориентирано. То не можеше да задържи поглед върху баща си и на два пъти загуби съзнание.

Тласкан от страх, Корд бързо се изправи и коляното му силно изпука.

— Какво е станало? — запита той. Отчаянието в гласа му сепна полицая.

— Има проблем по твоя случай, Бил — каза му Том.

Случай ли?

Корд се обърка. В момента той не работеше по никакъв случай. Единственото, което той можеше да има предвид, бе случаят Гебън. Но той бе приключен. Корд знаеше това, защото собственоръчно бе изписал тази дума с печатни букви върху съответния формуляр, който в момента се намираше в кутията „Входящи“ върху бюрото на шериф Слоукъм.

Но Корд грешеше.

Том каза:

— Току-що получихме факс. Съобщение от Фицбърг за погрешна идентификация. Човекът, когото Кресги е застрелял, не бил Гилкрист. Бил някакъв тип с много арести за мошеничество, най-вече далавери с кредитни карти. Отпечатъците са потвърдили това.

— О, не. — Корд затвори очи, облягайки се на вратата. — Съобщи ли на Уинтън?

— Да. И Ема каза, че ей сега са се обадили от колежа. Един асистент е бил намерен в бившия кабинет на Гилкрист преди няколко минути. Изглежда е бил убит.

— Оукън? Така ли се казва?

— Всъщност точно така.

Дори мрачно стиснатите устни на Корд не можеха да изразят в пълна степен отчаянието, което го обхвана. Също и страха. Гилкрист се бе върнал в Ню Лебънън. И Корд знаеше защо.

— Добре, Том, иди сега до моята къща и дръж под око Даян и Сара. Мисля, че Гилкрист ще ги потърси. И прати някого в болницата да стои при Джейми.

— Дадено.

Докато бързаше към канцеларията, Ема извика от диспечерския пункт:

— Детектив Корд? На телефона е Уинтън Кресги. Обажда ти се от университета.

Корд отпрати Том по задачите, после се втурна към своя офис и грабна телефона.

— Уинтън, какво става?

— Убит е по същия начин като Сейлс, Бил. — Гласът на Кресги звучеше унило. — Прерязано гърло. С бръснач. Според свидетели пред сградата спряла кола, излязъл мъж, отговарящ на описанието на Гилкрист и влязъл за три или четири минути, после излязъл, качил се на колата и заминал. Била сравнително нова зелена лимузина, не знаят марката и номера. Преди около четирийсет минути.

— Имат ли някаква представа накъде е тръгнал?

— Просто към изхода на университетския комплекс. Не са видели нищо след това.

Последва дълго мълчание. И двамата мъже бяха потънали в собствените си тежки мисли. Най-после Кресги каза:

— Май съм сбъркал човека, а, Бил?

Полицейската кола на Корд се движи със седемдесет мили в час, с бясно въртяща се сигнална лампа и виеща сирена. Шофирането е бързо, но в тази голяма американска кола то изглежда странно спокойно. Корд е в градските покрайнини, минавайки край малки магазини и сгради. Пресича на червено и при последния светофар и после вече е извън града, няма движение и Корд може да разговаря със самия себе си. Той е изключително развълнуван.

Трябва да мислиш, по дяволите. Мисли.

Лион Гилкрист, когото вижда ярко осветен, Сатаната на Одънския университет. Хайде, измисли нещо умно, нещо необичайно, измисли нещо, което той би измислил.

Мисли!

Ръцете му се изпотяват и му става зле.

Не мога да мисля!

Вестникарската изрезка, надрасканата заплаха.

„Това би могло и с тях да се случи.“

Корд избръмчава край поклащащия се с десет мили в час комбайн на Анди Декстър, заел половината шосе. От попътната струя на автомобила лопатките му се раздрънчават.

Не мога да мисля по същия начин като него… Той е твърде хитър за мен…

Корд вижда снимката на Сара и Джейми, изглеждащи в безопасност и глупаво, като актьори в рекламен клип. Той вижда написаното от Гилкрист:

Кажи сбогом, детективе.

Корд изкачва височината при фермата на Сътър и е ослепен от поразително ярко слънце. Изпъстреното от размазани насекоми предно стъкло става непрогледно. В следващия миг заслепяването изчезва и той се спуска стремително надолу по хълма, виждайки пред себе си три мили права отсечка от сив асфалт. Кракът му се насочва към педала за газта, но изведнъж променя намерението си и рязко натиска спирачката.

Едва овладява занасянето на колата, както по време на полицейските курсове, когато по цели седмици се упражняваше. Доджът се спира по средата на шосето. Облакът от прах и изгоряла гума настига патрулната кола, обгръща я и после отминава непокътнат, носен от невероятно нежния ветрец.